Към Колчестър ни посрещна авангардът на една приятелска армия. Бяха ицените, които се бяха вдигнали в моя подкрепа още щом научили, че съм пристигнал в Лондон. Заедно обсадихме и нападнахме града, който бе отстояван храбро от неколцина старци и жени. Там положих клетва за честно съюзничество в името на Рим с царя на ицените, с царя на Източни Кент и с царя на Източни Съсикс като признание за помощта им в тази война. Останалата част от страната обявих официално за римска провинция под управлението на Авъл и скоро след това приех васалните клетви на всички дребни царе и вождове, включително и ония кентски вождове, които се бяха изпокрили в Уиълд. След това реших, че съм извършил всичко, което бях дошъл да сторя в Британия. Сбогувах се с Авъл и с неговата армия и се върнах в Ричбъро с преторианците, слоновете и ония петстотин доброволци, които бяха тръгнали с мен от Остия, но бяха дошли твърде късно за сражението. Качихме се на корабите и стигнахме във Франция благополучно. В Британия прекарах само шестнайсет дни.
Може и да бях неблагодарен, но в сърцето си съжалявах за едно нещо. По време на сражението бях с Девети легион и обзет от смелост, когато две кохорти тръгнаха да помагат на нубийците, аз препуснах възбудено пред тях, за да участвам в боя. Обаче се отказах: не ми се щеше да се смесвам с нубийците, които в битките често объркват приятеля с врага. Обърнах Пенелопа зад тях и се оттеглих във фланга. Там съзрях един британски вожд да се промъква сред хаоса от счупени колесници и ритащи коне. Изтеглих меча и пришпорих след него. Тъкмо го настигнах, появи се колона от колесници и аз се принудих да обърна и да препусна назад. Сега знам, че този вожд е бил Карактак. И като си помисля само, че двуборството с него ми се изплъзна само за секунди! Тъй като аз имах и меч, и кон, а той — ни едното — лесно щях да го убия.
Ако ли пък го бях сторил, каква безсмъртна слава щях да си спечеля! Само двамина римски генерали в цялата ни история са успявали да убият вражеския военачалник в двуборство и да го обезоръжат.
Глава 21
За да му бъде гласуван триумф като награда за победата над враговете на неговото отечество, един римски пълководец трябва да е изпълнил определени условия, изисквани от древната традиция. На първо място той трябва да има ранг на консул или на магистрат от първи ранг и да бъде официалният главнокомандуващ на победоносните войски, а не изпълняващ тази длъжност или по-низш офицер; като главнокомандуващ той трябва лично да е разчел поличбите преди битката. После трябва да се е сражавал с чужд неприятел, а не с разбунтувани граждани; и войната трябва да се е водила не за възвръщане на територия, която веднъж вече е принадлежала на Рим, а за разширяване на римското владичество над съвсем нови територии. Освен това трябва да е нанесъл решително поражение над неприятеля в решаващо сражение, което да сложи край на войната; трябва да е убил най-малко пет хиляди вражески войници; а римските загуби да са сравнително леки. И накрая победата трябва да е толкова пълна, че той да може да изтегли войските си без страх, че ще навреди на завоеванията си, и да ги доведе обратно в Рим, за да участвуват в триумфа.