Вдигна се бунт за продажбата на хляба. Беше напълно ненужен бунт, макар според Нарцис, който ненавиждаше Агрипинила (и за своя голяма изненада откри, че го поощрявам в тази насока), да е бил подкладен от нея самата. Това стана по времето, когато страдах от простуда и Агрипинила пристигна в стаята ми и предложи да издам декрет, с който да успокоя и укротя населението. Желаеше от мен да заявя, че не съм сериозно болен, но че дори ако болестта ми се влоши и умра, Нерон е в състояние да се грижи за обществените дела под нейно ръководство. Изсмях й се в лицето.
— Искаш да подпиша смъртната си присъда, тъй ли, драга? Добре тогава, подай ми писалка. Ще я подпиша. Кога ще бъде погребението?
— Ако не искаш, не подписвай — отвърна тя. — Не те насилвам.
— Добре тогава, няма — усмихнах се аз, — ще се поразровя в този бунт и ще открия кой всъщност го е подбудил.
Тя излезе от стаята разгневена. Повиках я да се върне.
— Не разбра ли, че се шегувах? Разбира се, че ще подпиша! Впрочем дали Сенека е научил Нерон да изрече погребалната ми реч? Бих искал да я чуя пръв, ако нямате нищо против.
Вителий умря от паралитичен удар. Някакъв сенатор, който е бил пиян или побъркан, не знам, внезапно го обвинил пред Сената, че искал да узурпира монархията. Обвинението, изглежда, е било насочено срещу Агрипинила, но естествено никой не се осмелил да го подкрепи, колкото и да я мразеха, тъй че самият обвинител беше прокуден. Вителий обаче преживя обвинението много тежко и скоро след това получи удар. Посетих го на смъртното му легло. Не можеше да се помръдне, но говореше много смислено. Зададох му въпроса, който отдавна исках да задам:
— Вителий, в по-добри времена ти щеше да бъдеш един от най-добродетелните мъже: как стана тъй, че почтеният ти характер се изгърби завинаги от стремежа ти да бъдеш безупречен придворен?
Той ми отвърна:
— При монархията, колкото и милосърден да е монархът, това е неизбежно. Древните добродетели изчезват. Независимостта и откровеността се обезценяват. Най-голяма добродетел става благодушното подчинение пред желанията на монарха. Човек трябва да е или добър монарх като тебе, или изряден придворен като мене — или император, или идиот.
— Искаш да кажеш, че хората, които продължават да бъдат добродетелни по старомодния начин, неизменно ще страдат във време като нашето?
— Кучето на Фемон е било право. — Това беше последното, което каза, преди да изпадне в кома, от която вече не се съвзе.
Не се успокоих, докато не открих в библиотеката какво е искал да каже. Научих, че философът Фемон имал кученце, което обучил всеки ден да ходи при месаря и да донася къс месо в кошничка. Това добродетелно същество, което не смеело да се докосне до мръвка, ако Фемон не я е дал, веднъж било подгонено от няколко големи кучета, които му измъкнали кошницата из устата и взели да късат месото и лакомо да го поглъщат. Фемон, който наблюдавал от прозореца, видял как кученцето се поколебало за миг какво да стори. Очевидно безсмислено било да опитва да си върне месото от другите кучета: щели да разкъсат и него. Тогава се втурнало помежду им и изяло колкото месо успяло да докопа. Всъщност изяло повече от останалите, защото било и по-смело, и по-умно.
Сенатът удостои Вителий с погребение на обществени разноски и статуя на Форума. Надписът върху нея е следният:
Ще разкажа за Фуцинското езеро. Междувременно бях загубил всякакъв интерес към него, но един ден Нарцис, който отговаряше за работата там, ми съобщи, че строителите прокопали вече каналите: оставало да се отворят вратите на шлюзовете и да се изпусне водата, след което цялото езерно дъно ще се превърне в плодородна земя. Тринайсет години и трийсет хиляди работници, заети в неспирна работа!
— Ще отпразнуваме това, Нарцисе — казах.