Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Огледах се да видя какво има и съзрях една огромна кафяво-бяла водна стена, не бих искал да ви казвам колко висока, подобна на оная, която ежегодно се втурва нагоре по река Севърн в Британия, да се носи с грохот нагоре по канала. Нагоре по канала, разбирате ли? Мина време, преди да осъзная какво се бе случило. От внезапния наплив водата бе преляла през канала някъде надолу и бе образувала голямо езеро в една гънка на хълмовете. В това езеро, подяден от водата, се срутил един цял хълм, стотици хиляди тонове скала, запълнил езерото и изтикал водата назад с огромна сила.

Почти всички присъствуващи успяхме да се спасим на височините, макар и с подмокрени крака — само двайсет души се удавиха. Но трапезарията бе натрошена на парчета, а масите, лежанките, храната и гирляндите бяха отнесени навътре в езерото. Ах, как се разгневи Агрипинила! Нахвърли се върху Нарцис, викна, ,че бил наредил всичко това нарочно, за да прикрие факта, че каналът все още не е достатъчно дълбок, обвини го, че е прибрал милиони от обществените пари в собствения си джоб и какво ли не още.

Нарцис, чиито нерви сега бяха напълно изтерзани, също не успя да се въздържи и запита Агрипинила за коя се смята — за царица Семирамида? Или за богинята Юнона? Или за главнокомандуваща на римските армии?

— Дръж си лапите настрани от тази баница! — изрева й той. Приех всичко като чудесна шега.

— Кавгата не ще ни върне обяда — рекох.

А още повече се развеселих, когато строителите ми съобщиха, че им трябвали нови две години да прорежат път през срутените маси.

— Страхувам се, че не ще оцелея да организирам ново сражение върху тия води, приятели — казах им с тъжен глас.

Някак си цялата тази история ми се стори дълбоко символична. Труд, хвърлен на вятъра, подобно на цялата огромна работа, която извърших в първите години на управлението си като дар за един Сенат и един народ, които не заслужаваха това. Яростта на онази вълна ме изпълни с чувство на дълбоко задоволство. Тя ме потресе повече и от морската, и от мостовата битка.

Агрипинила се оплакваше, че един скъп сервиз от златни блюда бил отнесен от вълната — успели да спасят само няколко парчета, останалото потънало на езерното дъно.

— Ха, че защо се тревожиш — присмях й се. — Я слушай! Свали си хубавите лъскави дрехи — ще пазя Нарцис да не ги открадне — и ще накарам преторианците да отпъдят тълпата, а ти ще ни покажеш как умееш да се гмуркаш от шлюзовата врата. Всички ще ти се възхитят: тълпата най-много се радва, когато разбере, че управниците й и те са човешки същества… Но да, мила, защо отказваш? Защо да не го сториш? Хайде сега, не се ядосвай. Щом можеш да се гмуркаш за сюнгери, сигурно би могла да се гмуркаш и за златни блюда, нали? Ето гледай, ей там има едно от твоите съкровища, там проблясва във водата, не е надълбоко. Ей там, където хвърлям това камъче!

За да утеша Агрипинила за загубата й, няколко дни след това й подарих много ценен подарък — снежнобял славей, невиждан досега. А пък Нарцис, за да се извини за грубостта си, й подари един говорещ кос. Този кос можеше да говори почти като папагал, а белият славей пееше почти като истинските, кафяви на цвят. Агрипинила трудно прикриваше радостта си от тези птици. Впрочем целият ни род има слабост към животните. Август си имаше кучето Тифон; Тиберий — безкрилия дракон; Калигула — коня Инцитат. Сестра ми Ливила отглеждаше една крадлива, пакостлива маймунка; брат ми Германик — черна катеричка, а майка ми Антония имаше един голям любим шаран. Тази риба се обаждаше на името си, което беше „Левиатан“, като изплуваше от скривалището си сред морските лилии в своето езерце и позволяваше на майка ми да я храни и да я гали. Подарил й я беше Ирод Агрипа, който й бе закачил на хрилете чифт малки златни обеци. Мама твърдеше, че когато шаранът отварял и затварял уста, всъщност й говорел и че тя го разбирала. Аз никога не съм имал любимо животно. Всякога съм смятал, че в тези случаи човек дава повече, отколкото получава, а освен това се изкушаваш да мислиш, че животното е по-любвеобилно и по-умно, отколкото е в действителност.

Глава 32