Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Агрипинила не можеше да ме разбере. Тя скоро откри, че не е нужно да ми се умилква, да ме мами или да ме насилва, ако иска нещо да стане по волята й. Приемах почти всичките й предложения. Едва можа да повярва на щастието си, когато се съгласих да сгодя Луций за Октавия: знаеше мнението ми за Луций. Не беше в състояние да разбере защо се съгласих. Осмели се дотолкова, че ми предложи да го осиновя. Но това беше и моето намерение. Първо накара Палас да ме подпита по въпроса. Палас беше тактичен. Започна да ми говори най-хубави думи за брат ми Германик и за това как той осиновил чичо ми Тиберий по молба на Август, макар Тиберий да имал собствен син, Кастор. Продължи нататък за необикновената братска обич, която се породила между Германик и Кастор, и великодушието, което Кастор проявил към вдовицата и децата на Германик. Веднага разбрах накъде бие Палас и се съгласих, че е по-добре да имаш двама любещи синове вместо един.

— Но спомням си — казах, — че това не е краят на историята. И Германик, и Кастор бяха убити: а чичо ми Тиберий на стари години, както може да стане и с мене, назова други двама любещи се братя за свои съвместни наследници — Калигула и Гемел. Калигула имаше предимството да е по-големият. Когато старецът умря, Калигула пипна монархията и уби Гемел.

Това усмири Палас за известно време. Когато се опита да подхване по друга линия, този път с разказ за това, колко добри приятели били станали Луций и Британик, аз казах като че съвсем между другото:

— Знаеш ли, че фамилията на Клавдиите си е запазила родословието по мъжка линия без ни едно осиновяване още от първия Апий Клавдий, преди цели пет цикъла? Ни един друг род в целия Рим не може да се похвали със същото.

— Да, Цезаре — отвърна Палас, — традицията във фамилията на Клавдиите е едно от най-негъвкавите неща в забележително гъвкавия свят. Но както ти сам мъдро забеляза, „всичко подлежи на промени“.

— Слушай, Паласе. Защо го усукваш? Кажи на господарката Агрипинила, че ако иска да осиновя сина й за съвместен наследник с Британик, аз съм готов да го сторя. Що се отнася до гъвкавостта, на стари години аз твърде много се размекнах. Можеш да ме мачкаш в ръцете си като тесто и да ме напълниш с каквато си щеш плънка, и да ме изпечеш на императорски кифлички.

Осинових Луций. Сега той се нарича Нерон. Неотдавна го ожених за Октавия, която първо трябваше да бъде осиновена от Вителий, за да се избегне опасността от кръвосмешение. В нощта на сватбата им сякаш цялото небе бе обхванато от пожар. Луций (или Нерон, както се наричаше сега) правеше всичко по силите си да спечели приятелството на Британик. Но Британик прозираше намеренията му и надменно отблъскваше усилията му. Отпърво отказа да го назовава Нерон, а продължаваше да го нарича Луций Домиций, докато Агрипинила се намеси и го накара да се извини. Британик отвърна:

— Ще се извиня само ако баща ми нареди да го сторя. (50 г. от н.е.)

Наредих му да се извини. Все още твърде малко се виждах с Британик. Бях преодолял ужасните си подозрения, че е незаконен син на Калигула — и го обичах дори повече от преди. Но скривах истинските си чувства. Решил бях да играя ролята на стария цар Дънер и нищо не биваше да попречи на решението ми. Сосибий все още му бе възпитател и го обучаваше по старомодния начин.

Британик бе навикнал на най-прости храни и нощем спеше на нар, като войник. Езда, бой с меч, военно строителство и ранната римска история бяха главните му предмети на обучение, но той познаваше творбите на Омир, на Ений и на Ливий дори по-добре и от мен. По време на ваканциите Сосибий го водеше в имението ми в Капуа и там той изучаваше пчеларство, говедовъдство и селско стопанство. Не позволявах да изучава гръцко ораторство, нито пък философия. Казах на Сосибий:

— Древните перси са учели децата си да стрелят точно и да говорят истината. Научи сина ми на това.

Нарцис се опита да ме порицае.

— Образованието, което получава Британик, Цезаре, би било много подходящо за древните времена, когато, както ти обичаш да казваш:

Ромул под дъба седеше,
хапваше си сладко ряпа… —

или дори няколкостотин години по-късно, когато:

Щом за бой с врага бе викнат,
хвърли рало Цинцинат.

Но дали в този девети цикъл от римската история това не е малко старомодно?

— Зная какво върша, Нарцисе — отвърнах му.