Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

По това време Баба и Авгурин бяха в стихията си. Пародираха всяка моя постъпка. Баба въведе три нови букви в азбуката: едната изразяваше звука от храченето, другата шумното всмукване през зъбите, а третата заместваше „неопределената гласна, с която се изразява нещо средно между хълцане и оригване“. Той се разведе с огромната негърка, която бе играла ролята на Месалина, прекара я с камшик по улиците и представи пародия на брачна церемония с една кривогледа албиноска, за която разправяше, че му била племенница. Извърши преброяване на просяците, крадците и мошениците и зачеркна от общността всички, които бяха вършили каквато и да е почтена работа през живота си. Една от шегите му бе да се откаже от цензорството и да назначи Авгурин за свой приемник до края на срока — точно един час по водния часовник. Авгурин взе да се хвали колко велики дела е извършил в този един час. Единственото му оплакване беше, че водният часовник на Баба не вървял точно: искаше да отиде и да си донесе своя, чиито часове траели поне три пъти повече. Но Баба, наподобявайки моя глас и жестове, процитирал една фраза, която напоследък бях изрекъл в съдилищата и с която особено се гордеех: „Философите по-лесно ще се спогодят, отколкото часовниците“, и отказал да го пусне. Авгурин настоявал да се постъпи честно; щом щял да е цензор, трябвал му един пълен час по всички правила на обема и дължината. Продължили да се разправят разгорещено, докато срокът на Авгурин изтекъл, без да е свършил никаква работа.

— А пък аз се готвех да те накисна във врящ катран, а сетне да те пържа вътре, докато едва останеш жив, според един живописен стар обичай на цар Тул Хостилий — оплакал се Авгурин.

Разрешавам на Баба и Авгурин пълната свобода да ме пародират и подиграват. Събират голяма публика по време на представленията си пред храма на Меркурий: както знаете, Меркурий е богът на крадците и шегаджиите. Агрипинила бе дълбоко засегната от обидата, нанесена й от брака на Баба с албиноската, но аз я изненадах с решителните си думи:

— Докато аз съм жив, животът на Баба трябва да бъде пощаден, разбери го — и животът на Авгурин.

— Точно дотогава, до часа — отекна Агрипинила с най-неприязнен тон.

През тази година имаше много усойници: издадох заповед, с която уведомявах населението за един изключителен лек срещу ухапване от змия, а именно сок от черничево дърво. Авгурин и Баба я преиздадоха с допълнение на израза „и обратното“, който, изглежда, се смята за най-знаменития ми израз.

Глава 31

Наближавам края на дългия си разказ. От пет години съм женен за Агрипинила, но това са пет сравнително спокойни години, затова няма да ги описвам подробно. Оставих се Агрипинила и освобожденците ми да ме управляват. Отварях и затварях уста, движех ръце като малките марионетки, които изработват в Сицилия: но нито гласът, нито жестовете бяха мои. Още веднага трябва да изтъкна, че Агрипинила се показа извънредно способна владетелка, от тираничните. Когато влезе в някоя стая, където са събрани благородници, и като се огледа студено наоколо си, всички трепват и застават мирно и се чудят как да й угодят. Вече не е нужно да се преструва, че ме обича. Скоро я накарах да осъзнае, че съм се оженил по чисто политически съображения; и че физически тя ме отвращава. Бях съвсем откровен. Казах й:

— Истината е, че се уморих да бъда император. Трябваше ми някой да работи вместо мен. Ожених се за теб не заради сърцето, а заради ума ти. Да се управлява империя като тази, трябва силна жена. Няма смисъл да се преструваме, че се обичаме.

— Приемам — каза тя. — Ти не си любовник, за какъвто човек може да мечтае.

— А и ти не си онова, което беше преди двайсет и две години, драга моя, когато се омъжи за първи път. Но можеш да се по-запазиш още, ако продължаваш да си правиш масаж на лицето и да се къпеш в мляко, според Вителий ти си най-хубавата жена в Рим.

— А и ти ще можеш да се позапазиш още, ако не вбесяваш хората, от които зависиш.

— Да, ние двамата надживяхме целия ни род — признах аз. — Не знам как го направихме. Смятам, че трябва да се поздравим един друг, а не да се караме.

— Ти си, който го подхващаш, с тая твоя прословута „честност“.