Аз преди теб

Имах чувството, че нещо в живота ми не е както трябва. Този петък валя цял ден - топли тежки струи се изли-ваха от небето, сякаш бяхме на тропиците. Дъждът бълбу-каше в канавките и извиваше стъблата на цъфналите храсти в умолителни поклони. Уил гледаше през прозорците като куче, на което са отказали разходка. Нейтън дойде и си отиде, вдигнал найлонова торба над главата си. Уил изгле-да един документален филм за пингвините, а след това, докато включваше компютъра, аз си намерих работа, за да не се налага да си говорим. Усещах съвсем ясно настани-лата се помежду ни неловкост и това, че бях в една стая с него през цялото време, влошаваше още повече положението.

Най-сетне бях започнала да осъзнавам успокояващата сила на чистенето. Обирах пода, миех прозорци и сменях юргански торби. Постоянно вършех нещо. От очите ми не убягваше и най-миниатюрната прашинка прах, светкавич-но забелязвах всяко кръгло петно, оставено от чаша чай. Тъкмо се бях заловила да свалям варовиковия налеп от кранчетата в банята с хартия от кухненското руло, натопена в оцет (рецепта на майка ми), когато чух количката на Уил зад себе си.

- Какво правиш?

Навела се бях над ваната. Не се обърнах. -Свалям варовиковия налеп от кранчетата. Усещах как ме наблюдава.

- Я повтори - чух го след миг.

- Моля?

- Повтори какво каза. Изправих се.

- Защо, да нямаш проблеми със слуха? Чистя кранчетата.

- Чуй се само!Няма нужда да ми чистиш кранчетата,

Кларк.Майка ми няма да забележи, на мен не ми пука, а банята вони на риба.Освен това ми се излиза.

Махнах кичур коса от лицето си. Истина беше. Във въз-

духа определено се носеше силна миризма на треска.

- Хайде. Вече не вали. Току-що говорих с татко.Каза,

че ще ни даде ключовете от замъка, след като затворят в пет часа.

Не бях очарована от идеята да водим любезен разговор, докато се разхождаме. Но мисълта да изляза от пристрой-ката беше примамлива.

- Добре. Дай ми пет минути. Трябва да махна мириз-мата на оцет от ръцете си.

Разликата в начина, по който бяхме израсли аз и Уил, се проявяваше в естественото му чувство за превъзходство. Ако си израснал при богати родители в хубава къща, ако си посещавал добри училища и скъпи ресторанти, при-емайки това за даденост, вероятно просто чувстваш, че си галеник на съдбата и че привилегированото ти положение е нещо естествено.

Уил сподели, че като малък прекарвал много време в опразнения от туристи замък. Баща му го оставял да скита навсякъде, само го предупреждавал да не пипа нищо. След 5,30 следобед, когато си тръгвали и последните туристи, когато градинарите започвали да подрязват и подравняват, а чистачите изпразвали кофите с боклук и събирали праз-ните кутии от безалкохолни и хартийките от карамелени бонбони, замъкът се превръщал в личната му плошадка за игра. Докато ми го казваше, си помислих, че ако някой бе предоставил замъка само на нас двете с Трина, сигурно щяхме да нададем ликуващи викове и да го обикаляме,

докато ни се завие свят.

- За първи път целунах момиче пред моста над рова -каза той и посочи към него, докато вървяхме по чакълена-

та пътека.

- Обясни ли й, че това е твоето владение?

- Не. А може би трябваше. Заряза ме една седмица по-късно заради момчето, което работеше в минимаркета.

Извърнах се и го изгледах невярващо.- Да не би да говориш за Тери Роуланд? Тъмна зализа-на коса, татуировки до лактите?

Той вдигна вежди.

- Да. - Знаеш ли, той още работи там. В минимаркета. Ако

от това се почувстваш по-добре. - Едва ли ще се изпълни със завист, като ме види в тази

количка - отбеляза саркастично Уил и аз отново млъкнах. Чувствах се странно сред притихналия замък. Двамата с Уил бяхме единствените хора в него, като изключим мяр-кащия се в далечината градинар. Вместо да зяпам туристи-те и да се захласвам по чуждестранната реч и екзотичния им живот, улових се, че за първи път се вглеждам в замъка и попивам историята му. Каменните му стени се издигаха тук повече от 800 години. В него се бяха раждали и умира-ли хора с ликуващи или разбити сърца. В тишината човек сякаш долавяше гласовете им, стъпките им по пътеката.

- Хайде, признай си - наруших мълчанието. - Ходил ли из замъка, представяйки си, че си принц или воин?

Уил ми хвърли кос поглед.

- Честно?

- Разбира се.

- Да. Веднъж дори бях взел една сабя от стената в Го-лямата зала. Тежеше цял тон. Помня как изтръпнах от ужас, че няма да мога да я вдигна и да я върна на стойката й.

Бяхме се изкачили на хълма и оттук виждахме дългата ивица трева отвъд рова, която опасваше порутената стена и бележеше границите на замъка. Зад тях се простираше градът, неоновите табели и опашките на трафика, суетнята,

бележеща пиковия час в малкия град. Но тук горе беше тихо, чуваха се само птиците и приглушеното бръмчене от количката на Уил.

Той спря и извъртя количката така, че да вижда замъка. - Странно, че никога не сме се срещали - промърмори

той. - Като деца, искам да кажа. Все пак сме живели в едно и също градче.

- А как да се срещнем? Не сме се движели в едни и