Аз преди теб

обороти, пресмяташе, преценяваше. - Където и да е - произнесе накрая. - Аз ще го финан-сирам.Където поискаш. Ще ти платя. И на Нейтън. Само…

само го накарай да се съгласи.

Кимнах.

- Ако ти хрумне нещо, каквото и да е…дори само за да спечелим време, естествено, ще ти платя за повече от шест

месеца.

- Това… това не е проблем.

Изпихме си кафето в мълчание, потънали в мисли.До-като я наблюдавах скришом, забелязах, че косата й - с безупречна прическа - е осеяна със сиви нишки, а очите й са помръкнали като моите. Осъзнах, че не ми беше олек-нало, след като бях прехвърлила собственото си безпокойс-тво върху нея - но какъв избор имах? С всеки изминал ден залозите ставаха все по-високи. Звукът на часовника, кой-то удари два, сякаш я извади от унеса й.

- Трябва да се връщам на работа. Моля те, кажи ми когато… когато измислиш нещо, Луиза. И действително е по-добре да водим тези разговори извън пристройката.

Изправих се.

- О - сетих се изведнъж, - ще ви дам новия си номер. Току-що се преместих. — Докато тя търсеше химикалка в чантата си, добавих: — Преместих се при Патрик…моя приятел.

Не знам защо тази новина я изненада толкова. Изглеждаше стресната, когато ми подаде химикалката си.

- Не знаех, че имаш приятел.

- Не знаех, че трябва да ви кажа.

Тя се поизправи и подпря ръка на масата.

- Онзи ден Уил спомена, че ти… Уил мислеше, че може да се преместиш в пристройката. През уикендите.

Написах домашния телефон на Патрик.

- Е, реших, че за всички ще е най-добре да се преместя

при Патрик. - Подадох й листчето. - Но не съм далеч. Точно до промишлената зона. Няма да се отрази на точността ми.

Останахме така. Госпожа Трейнър изглеждаше напрег-ната. Прокара ръка по косата си, после улови верижката на врата. Накрая - изглежда, не можа да се сдържи - попита:

- Толкова ли не можа да изчакаш? Само няколко седмици? - Моля?

- Уил…мисля, че Уил много те харесва. - Тя прехапа устни. - Не виждам как… не виждам как това може да помогне.

- Чакайте малко. Да не би да ми казвате, че не е тряб-вало да се преместя при приятеля си?

- Казвам само, че моментът не е подходящ. Уил е много уязвим. Всички се стараем да поддържаме оптимизма му…, а ти…

- Какво аз? - Виждах, че сервитьорката ни наблюдава, бележникът в ръката й не помръдваше. - Какво аз? Осме-лявам се да имам живот извън работата?

Тя сниши глас.

- Правя каквото мога, Луиза, за да го спра. Знаеш каква задача сме си поставили. Просто казвам, че ми се щеше -при положение че той много те харесва - да бе изчакала още малко, преди да размахаш твоето… твоето щастие пред него.

Не можех да повярвам на ушите си. Почувствах как лицето ми пламва и си поех дълбоко дъх, преди да заговоря отново:

- Как се осмелявате да твърдите, че бих сторила нещо, което може да нарани чувствата на Уил? Направих всичко. Всичко, за което се сетих. Измислях всякакви идеи, извеж-

дах го навън, разговаряхме, четях му, грижех се за него. -Последните думи направо изригнаха от гърдите ми. -Чистех след него.Сменях проклетия катетър. Карах го да се смее. Направих повече, отколкото проклетото ви семейс-тво е вършило някога.

Госпожа Трейнър застина. Изправи се, изпъна гръб и

пъхна дамската си чанта под мишница.

- Мисля, че разговорът ни приключи, госпожице Кларк.

- Да. Да, госпожо Трейнър. И аз мисля, че приключи. Тя се обърна и бързо излезе от кафенето.

Когато вратата се затвори зад гърба й, осъзнах, че треперя.

Разговорът с госпожа Трейнър не ми даваше мира през следващите два дни. Постоянно чувах думите й за това как съм размахвала щастието си пред него. Не предполагах, че Уил може да се разстрои от нещо, което правя аз.Мис-лех, че не одобрява решението да се преместя при Патрик поради това, че не харесва Патрик, а не защото изпитва нещо към мен.И освен това не смятах,че изглеждам осо-бено щастлива.

Вкъщи не можех да се отърся от това тревожно чувство. Беше като подводно течение, което минаваше през мен и се отразяваше на всичко, което вършех. Попитах Патрик:

- Щяхме ли да се съберем, ако сестра ми не се нужда-еше от по-голяма стая?

Той ме погледна така, сякаш съм превъртяла. Наведе се, притегли ме към себе си и ме целуна по косата. После каза:

- Трябва ли да носиш тая пижама? Мразя, когато носиш пижама.

- Удобна е.

- Повече би подхождала на майка ми.

- Нямам намерение всяка нощ да нося къса ношничка

и жартиери. И не отговори на въпроса ми.

- Не знам. Вероятно. Да.

- Но не бяхме говорили за това, нали?

- Лу, повечето хора заживяват заедно, защото така е по-удобно. Може да обичаш някого и в същото време да виждаш финансовите и практическите предимства.

- Аз просто… не искам да мислиш, че съм те принуди-ла. Не искам да се чувствам като натрапница.

Той въздъхна и се изтърколи по гръб.

- Защо жените вечно усложняват нещата, докато се превърнат в проблем? Обичам те, ти ме обичаш, двамата сме заедно от седем години, а при родители

място. Много е просто.

Но аз нямах чувството, че е просто.