Аз преди теб

Не умея да пазя тайни, и това си е. Трина казва, че за-почвам да се пипам по носа още щом си помисля да излъ-жа. Което е много издайническо. Родителите ми и до днес се смееха, щом се сещаха за извинителните бележки за училище, които

съчинявах навремето: „Скъпа госпожице Троубридж - пи-шеше в една от тях, - моля да извините Луиза Кларк, тя няма да може да присъства на днешните часове, тъй като

имам женски проблеми и съм много зле”. Татко едва се бе

сдържал да не прихне в момент, когато от него се очакваше да ме напердаши.

Да крия намерението на Уил от семейството ми беше еднo- умеех да пазя тайни от родителите си (все пак това е едно от нешата, които научаваме, докато растем), - но да се справям сама с тревогите си бе нещо съвсем различно.

Прекарах следващите две нощи в опит да разбера какво е намислил Уил и какво бих могла да направя, за да го спра -мислите ми препускаха дори когато двамата с Патрик готвехме в кухнята и си бъбрехме. (Вече бях открила нови неща за него - например, че наистина знае стотици начини за приготвяне на пуешки гърди.) Нощем правехме любов -в момента изглеждаше почти задължително, сякаш трябваше да се възползваме докрай от свободата си. Сякаш по някакъв начин Патрик усещаше, че му дължа нещо, предвид постоянната ми физическа близост с Уил. Но веднага щом се отпуснеше и заспеше, аз отново потъвах в мислите си.

Оставаха малко повече от седем седмици.

И за разлика от мен, Уил правеше планове.

През следващата седмица, дори и да бе забелязал, че съм разсеяна, той не казваше нищо. Продължихме да след-ваме обичайния дневен режим: правехме къси разходки сред природата, приготвях му храната, грижех се за него в къщата. Той вече не се шегуваше с Бегача.

Говорехме си за последните книги, които ми бе препо-

ръчал, бяхме обсъдили “Английският пациент” (много ми хареса) и един шведски трилър (не толкова). Бяхме внима-телни един с друг, дори прекалено. Липсваха ми обидите и раздразнителността му - отсъствието им само увелича-

ше изпълващото ме усещане за заплаха. Нейтън наблюдаваше и двама ни, сякаш бяхме някакъв нов биологичен вид.

- Да не сте се скарали? - попита ме един ден в кухнята, докато разопаковах продуктите.

- По-добре питай него - отвърнах аз. - Така каза и той.

Хвърли ми бърз поглед и изчезна в банята да отключи шкафа с лекарствата на Уил.

Междувременно издържах три дни след посещението на Майкъл Лолър, преди да позвъня на госпожа Трейнър. Попитах я дали можем да се видим някъде навън и се разбрахме да се срещнем в малкото кафене,което бяха отворили в района на замъка. По ирония на съдбата, беше същото онова кафене, заради което си бях изгубила рабо-тата.

Беше много по-луксозно от „Кифличката”- цялото в дъбова ламперия, с маси и столове от избелено дърво. Предлагаше домашно приготвена супа с много зеленчуци и скъпи торти. И човек не можеше да си купи нормално кафе, само лате, капучино и макиато. Нямаше строителни работници или стажант-фризьорки. Седях с чашата чай в ръка и се чудех какво прави Глухарчето и дали би се чувствала удобно да седи тук и да чете вестник цяла сутрин.

- Съжалявам, че закъснях, Луиза. - Камила Трейнър влезе делово в кафето, с чанта под мишница, облечена в сива копринена блуза и тъмносини панталони.

Едва се сдържах да не се изправя. Все още нямаше мо-мент, в който да не се чувствам като на интервю, когато разговарях с нея.

- Задържаха ме в съда.

- Съжалявам. Че ви измъкнах от работа, искам да кажа. Просто… не бях сигурна дали това може да почака.

Тя вдигна ръка, каза нещо на сервитьорката и седна на стола срещу мен. Погледът й минаваше през мен, сякаш бях прозрачна.

- Уил извика адвокат вкъщи - обясних аз. -Разбрах, че е специалист по легализиране на завещания. - Не можах да измисля по-мек начин да започна разговора.

Изглеждаше така, сякаш й бях ударила плесница. Осъз-нах твърде късно, - че може би бе очаквала да й съобщя нещо хубаво.

- Адвокат? Сигурна ли си?

- Проверих го в интернет. Офисът му е на Риджънт Стрийт.В Лондон - добавих излишно. - Казва се Майкъл Лолър.

Тя стисна клепачи, сякаш се опитваше да осмисли думите ми. - Уил ли ти каза?

- Не. Не мисля, че би искал да знам. Аз… узнах името му и го проверих.

Кафето й пристигна. Сервитьорката го остави на масата пред нея, но госпожа Трейнър сякаш не го забеляза.

- Ще желаете ли още нещо? - попита момичето.

- Не, благодаря.

- Днес специалитетът ни е морковена торта. Приготвяме я на място. С много вкусен пълнеж от сметана…

- Не. - Гласът на госпожа Трейнър беше рязък. - Благодаря.

Момичето остана достатъчно дълго, за да покаже, че ни е обидено, след което се отдалечи, полюшвайки демонстративно тефтера си в ръка.

- Съжалявам - промърморих. - Казахте ми, че трябва

да ви уведомявам, ако е важно. Цяла нощ мислих дали да ви го кажа.

Лицето й беше бяло като платно. Знаех как се чувства.

- А той как се държи? Ти… ти измисли ли нещо ново? Други излизания?

- Не проявява желание. - Казах й за Париж и списъка,

който бях направила. Докато говорех, виждах как умът й работи на бързи