Аз преди теб

Уил звучеше малко задъхано. За миг се почудих дали е седнал достатъчно удобно. - Мислех, че ще се зарадваш.

- Радвам се.Просто…не знам.Чувствам се особено. - Не бива.Баща ти се нуждаеше от работа. А на моя му трябва добър майстор.

- Нима? - Не можах да скрия иронията в гласа си.

- И няма нищо общо с онова, което ме попита? За него и другата жена?

Последва дълга пауза. Представях си как седи в днев-ната и гледа през френските прозорци. Когато заговори отново, гласът му беше предпазлив:

- Мислиш, че бих изнудвал баща си, за да даде работа на твоя баща?

Казано по този начин, изглеждаше малко вероятно.- Съжалявам. Не знам. Просто е странно съвпадението във времето. Струва ми се… прекалено добре.

- Тогава се радвай, Кларк. Баща ти ще се справи.А и това означава… - Той се поколеба.

- Означава какво?

- …че един ден ще можещ да напуснеш родителите си и да разпериш криле, без да се безпокоиш как ще се издържат.

Сякаш ме удари с юмрук в корема. Усетих как дробо-вете ми останаха без въздух.

- Лу?

- Да?

- Защо мълчиш?

- Ами… - преглътнах аз. — Съжалявам. Разсеях се.Дя-до ме вика. Да, прав си. Благодаря ти, че… че си го препоръчал. - Трябваше да затварям. Внезапно в гърлото ми бе заседнала огромна буца и не бях сигурна дали ще мога да кажа още нещо.

Запътих се към кръчмата. Въздухът беше наситен с пролетни аромати, а хората ми се усмихваха, когато се разминавахме на улицата. Нямах сили да им отвърна със същото. Просто знаех, че не мога да остана в тази къща, сама с мислите си. Открих триатлонистите в градината - в един ъгъл с шарена сянка бяха събрали две маси, изпод които стърчаха мускулестите им крака. Получих няколко кимвания за поздрав (нито едно от жените), Патрик стана и ми направи място до себе си. Осъзнах, че бих предпоче-

ла компанията на Трина.

Градината на кръчмата беше пълна с характерната ан-глийска смесица от шумни студенти и продавачи по къси

ръкави, отдъхващи след работа. Мястото бе любимо на туристите и освен поръчките на английски, се чуваха вся-какви акценти - американски, италиански, френски. От

западната страна се виждаше замъкът и както всяко лято,

туристите се бяха наредили за снимка пред оградата със

силуета на замъка в далечината.

- Не те очаквах. Ще пийнеш ли нещо? - След минутка. - Просто исках да поседя, да отпусна глава върху рамото на Патрик. Исках да се почувствам

както някога - спокойна, безгрижна. Исках да не мисля за

смъртта.

- Днес постигнах рекордно време. Двайсет и четири километра за 79,2 минути.

- Страхотно.

- Настъпил си газта, а, Пат? - попита някой. Патрик стисна юмруци и измуча.

- Страхотно. Наистина. - Насилих се да му покажа, че се радвам за него.

Поръчах си питие, после още едно. Слушах приказките им за километри, ожулени колене и хипотермия при плуване. Изключих и се загледах в останалите хора в кръчмата, чудейки се какъв ли е животът им. Навярно всеки от тях бе преживял значими събития в семейството: раждане на дете, загуба на близък, тъмни тайни, големи радости и трагедии. Щом те можеха да се откъснат от всичко това, щом просто можеха да се наслаждават на слънчевата вечер в градината на една кръчма, значи и аз трябваше да мога.

И тогава казах на Патрик за работата на татко. Лицето му изглеждаше така, както вероятно бе изглеждало и моето. Трябваше да го повторя, за да е сигурен, че е чул правилно.

- Колко удобно… И двамата на работа при него. В този момент много ми се искаше да му кажа. Наисти-на.Исках да му обясня, че всичко е свързано с моята бит-ка да запазя Уил жив. Исках да му кажа колко се боя, че Уил се опитва да купи свободата ми. Но знаех, че не мога да го направя. По-добре беше да изплюя камъчето, докато още можех.

- Ъъъ… има и друго. Той казва, че ако искам, мога и да преспивам там - в стаята за гости. Заради проблема с леглата вкъщи.

Патрик ме изгледа.

- Ще живееш в неговата къща?

- Може и да го направя. Предложението е добро, Пат. Знаеш как е напоследък вкъщи. А и теб все те няма.Обичам да идвам в твоя апартамент, но… е, ако трябва да съм чест-

на, не го чувствам като дом.

Той продължаваше да ме гледа.

- Ами направи го тогава.

- Какво?

- Пренеси се. Направи така, че да го почувстваш свой дом. Сложи в него и твои неща. Донеси си дрехите. Време е да заживеем заедно.

По-късно, когато мислех за това, осъзнах, че той всъщ-ност бе изглеждал нещастен, когато го каза. Не приличаше на мъж, който най-сетне е разбрал, че не може да живее без своята приятелка до себе си и иска да съедини живота ни в благословен съюз. Приличаше на човек, който се чувства притиснат в ъгъла.

- Наистина ли искаш да се пренеса?

- Да. Разбира се. - Той потърка ухото си. - Е, не казвам да се женим или нещо такова. Но е добре да го направим, нали?

- Ах, ти, романтико мой.

- Наистина, Лу. Време ни е. Май отдавна ни беше вре-ме, но с тия мои ангажименти… Пренеси се. Ще ни бъде добре. - Той ме прегърна. - Много добре.