Аз преди теб

Триатлонистите край нас бяха подновили дипломатично разговорите си. Разнесе се доволен възглас, когато група японски туристи направиха желаната Фотография.Птиците пееха, слънцето залязваше, светът се променяше.Исках да съм част от него, а не да съм затворена в онази тиха стая и да се тревожа за мъж в инвалидна количка.

- Да - съгласих се. - Ще е добре.

Седемнадесета глава

Най-лошото в работата на домашния асистент не е какво-то вероятно си мислите. Не е повдигането и миенето, ле-карствата и кърпите, и смътната, но неизменно присъстваща миризма на дезинфектант. Дори не е това, че според повечето хора го вършиш, защото толкова са ти възмож-ностите. Най-лошото е, че когато по цял ден си заедно с някого другиго, не можеш да избягаш от настроенията му. Или от своите собствени.

Уил мълча през цялата сутрин, след като бях споделила плановете си. Не беше нещо, което външен човек би могъл да усети, но шегите бяха по-малко, обичайният разговор -по-вял. Изобщо не ме попита за съдържанието на ежедневниците.

- Това ли… това ли искаш да направиш? - Присвил бе едва забележимо очи, но лицето му не издаваше нищо.

Вдигнах рамене. После кимнах решително. Усещах, че отговорът ми е някак по детски неуверен.

- Време ми е - отвърнах. - Вече съм на двайсет и седем. Уил изучаваше лицето ми. Челюстта му бе леко напрег-

ната.

Внезапно се почувствах непоносимо уморена. Почувствах онзи странен импулс да кажа, че съжалявам, без да съм сигурна за какво точно. Той кимна едва-едва, поусмихна се.

- Радвам се, че нещата при теб се нареждат - каза и подкара количката към кухнята.

Усетих как започва да ме ядосва. Досега никой не ме беше съдил, както ме съдеше Уил. Сякаш решението да заживея с приятеля си ме бе направило безинтересна. Сякаш вече не бях любимият му проект. Разбира се, не можех да му кажа нищо от това, просто се държах толкова хладно, колкото и той с мен.

Честно казано беше изтощително. Следобед на задната врата се почука. Забързах по коридора, с още мокри от чиниите ръце, и когато отворих, видях

пред себе си мъж с тъмен костюм и дипломатическо ку-фарче.

- О, не! Ние сме будисти - казах твърдо и затворих вратата, щом мъжът понечи да възрази.

Преди две седмици двама от „Свидетели на Йехова” бяха държали Уил на задната врата почти петнайсет мину-ти, докато той напразно се мъчеше да обърне количката върху изместената изтривалка. Когато най-сетне затворих вратата, вдигнаха капака на отвора за пощата и през него се провикнаха, че той по-добре от всеки друг би трябвало да знае колко е важно да си подготвен за задгробния живот.

- Ъъъ, тук съм по покана на господин Трейнър - обяс-ни мъжът и аз отворих предпазливо вратата. Откакто бях на работа в Гранта Хаус, никой не беше идвал на задната врата да търси Уил.

- Пусни го - нареди Уил, беше се появил зад мен - Аз го помолих да дойде. - Когато продължих да стоя, добави: - Всичко е наред, Кларк… той е приятел.

Мъжът прекрачи прага, протегна ръка и се здрависа с

мен.

- Майкъл Лолър - представи се той.

Канеше се да каже още нещо, но Уил се пъхна с колич-ката между нас, предотвратявайки всякакъв по-нататъшен

разговор.

- Ще бъдем в дневната. Би ли ни направила кафе, а

после да ни оставиш за малко?

- Ъъъ… добре. Господин Лолър ми се усмихна малко неловко и пос-

ледва Уил в дневната. Когато няколко минути по-късно влязох вътре с таблата с кафето, двамата си говореха за крикет. Разговорите за спорт продължиха до момента, в който вече нямах причина да остана в стаята. Накрая изтупах няколко невидими прашинки от полата

си, изправих се и казах:

- Ами, аз ще ви оставя.

- Благодаря, Луиза.

- Сигурен ли си, че не искаш нещо друго? Бисквита?

- Благодаря ти, Луиза.

Уил никога не ме наричаше Луиза. И досега не ме беше държал настрани от нишо.

Господин Лолър остана почти час. Аз си вършех моята работа, после се помотах из кухнята, чудейки се дали ще събера смелост да подслушвам. Не събрах.Седях, изядох две шоколадови бисквити, гризах си ноктите, слушах тихото бръмчене на гласовете им и за сетен път се питах защо Уил бе помолил този мъж да използва задния вход.

Човекът не приличаше на лекар или консултант. Възможно бе да е финансов съветник, но нямаше подобаващо излъчване. Със сигурност не приличаше на физиотерапевт, ерготерапевт* или диетолог - или на друг от многобройните специалисти, наети от местните власти да се отбиват и да оценяват постоянно променящите се нужди на Уил. Тях можеш да ги разпознаеш от километри. Винаги изглеждаха уморени, но преливаха от фалшив оптимизъм. Носеха вълнени дрехи в убити тонове, подходящи обувки и караха прашни комбита, пълни с папки и кутии с оборудване. Господин Лолър имаше тъмносиньо БМВ. Големият му лъскав автомобил не приличаше на общинска кола.

Най-сетне господин Лолър се появи. Затвори дипломатическото си куфарче, сакото му бе провесено на ръката. Вече не се чувстваше неловко. Озовах се в коридора за секунди. - А… Бихте ли ми казали къде е тоалетната? Посочих я мълчаливо и останах да се суетя в коридора, очаквайки да се появи отново.