Аз преди теб

4. Да ме кара да чета книги и списания, а после да разговаряме за тях. Знанието е сила, Кларк, обичаше да казва. Отначало го мразех заради това; чувствах се сякаш съм в училище и правя тест, който ще покаже до каква степен съм усвоила материала. Но след известно време осъзнах, че за Уил няма грешни отговори.Харес-ваше му да споря с него. Питаше ме какво мисля за нещата във вестниците, не се съгласяваше с мен за ге-роите в книгите. Изглежда, имаше мнение почти по всички въпроси: за работата на правителството, дали една компания трябва да погълне друга, кой “плаче за затвора”. Ако сметнеше, че не съм се постарала доста-тъчно, че повтарям идеите на родителите си или тези на Патрик, промърморваше равно: „Не. Това не е доста-тъчно”. Изглеждаше много разочарован, когато призна-вах, че не знам нищо по даден въпрос;бях започнала да

предугаждам какво ще ме пита и сега четях вестници в автобуса на път за работа, за да съм подготвена. „Правилно, Кларк” - хвалеше ме той и се улавях как засиявам. А после се упреквах, че отново съм му позволила да се държи покровителствено с мен. 5.Да го бръсна. Сега на всеки два дни насапунисвах ли-цето му и го правех красив. Ако денят му не беше от лошите, обичаше да се отпуска назад в количката и да притваря очи, и върху лицето му се изписваше нещо близко до удоволствие. Може би си въобразявах. Може би виждах каквото исках да видя. Но той не проронваше дума, докато внимателно прокарвах острието по кожата му, а когато отвореше очи, изражението му бе омекнало

- като на човек, който се е събудил от особено приятен сън. Сега лицето му беше добило лек загар от времето, прекарвано навън; има кожа, която лесно потъмнява. Държа самобръсначката високо в шкафа в банята, пъхната зад голяма бутилка балсам за коса.

6. Да се прави на мъжкар. Особено в присъствието на Нейтън. От време на време, преди обичайните грижи вечер, сядат в другия край на градината и Нейтън отваря по кутия бира. Понякога ги чувам да говорят за ръгби или да се шегуват за някоя жена, която са видели по телевизията, и ми се струва, че това е някакъв друг Уил. Но го разбирам: има нужда от някого, с когото да е мъж и да върши мъжки неща. Това е частица „нормалност”

в странния му, осакатен живот.

7.Да коментира гардероба ми. По-точно да вдига учудено вежди, освен когато съм с чорапогащника в жълто и

черно.И в двата случая, когато го бях сложила, не каза нищо, само кимна, сякаш тъкмо това е трябвало да направя.

- Онзи ден си видяла баща ми в града.

- О, да. - Простирах прането. Въжето бе опънато дис-кретно в така наречената „градина за домакински нужди”. Госпожа Трейнър не позволяваше нещо толкова прозаично

като прането да загрозява гледката на декоративната й градина. А собствената ми майка гордо излагаше на показ белите си чаршафи. Беше като предизвикателство към съседките й: “Стигнете ме, ако можете!”

- Попита ме дали си казала нещо за това.

- О! - Постарах се лицето ми да не изразява нищо.Но понеже той чакаше отговор, продължих: - Явно не съм.

- Имаше ли някой с него? Прибрах последната щипка в платнената торба, после

пуснах торбата в празния кош за пране. Обърнах се към него.

- Да.

- Жена. - Да.

- Червенокоса?

- Да.

Уил замълча.

- Съжалявам, ако мислиш, че е трябвало да ти кажа-промълвих аз. - Просто… реших, че не е моя работа.

- А и не е лесно да се води подобен разговор.

- Да.

- Е, ако това ще те успокои, Кларк, не му е за първи път - промърмори той и подкара количката към къщата.

Диърдри Белоус произнесе името ми два пъти, преди да вдигна очи. Драсках нещо в бележника си - имена и въп-росителни, плюсове и минуси, и почти бях забрвила, че се намирам в автобуса. Опитвах се да измисля начин да заведа Уил на театър. Имаше само един на два часа път и даваха „Оклахома!” Трудно ми бе да си представя как Уил кима в такт с „О, каква прекрасна утрин” , но всички сери-озни театри бяха в Лондон. А Лондон продължаваше да ми се струва невъзможно начинание.

Вече можех да извеждам Уил от къщата,но бяхме из-черпали почти всичко, което се предлагаше в радиус от един час, а нямах представа как да го заведа по-далеч. - Къде си се отнесла, Луиза?

- О, здравей, Диърдри. - Преместих се по-навътре на

седалката, за да й направя място.

Диърдри беше приятелка на мама още от детските годи-ни.Притежаваше магазин за дамаски и пердета и се бе раз-веждала три пъти. Имаше толкова гъста коса, че приличаше на преука, и пълно лице, по което бе изписана тъга, сякаш все още мечтаеше да се появи нейният рицар на бял кон. Обикновено не пътувам с автобуса, но колата ми е в сервиз.Как си? Майка ти ми разказа за твоята работа. Зву-чи много интересно.

Ето това е да си израснал в малък град. Всяка част от живота ти е на показ. Няма никакви тайни - нито че ме бяха хванали да пуша в паркинга на извънградския супермаркет на четиринайсет, нито обстоятелството, че баща ми е сменил плочките в тоалетната на първия етаж. Жените като Диърдри се хранеха с клюки от ежедневието.

- Хубава е, да.

- И добре платена.

- Да.