Аз преди теб

И тогава разбрах - само от начина, по който бе поставил ръце на кръста ми. Осъзнах, че някакви пластове са се разместили, че задръжките са започнали да падат. И се засмях, докато избутвах ръцете му, сякаш се беше пошегувал, не исках да разбере, че съм разбрала. Чух го да вика приятелите си. Изтръгнах се от прегръдката му и хукнах напосоки, мъчех се да намеря изхода, а краката ми затъваха във влажната трева. Чувах ги навсякъде около мен, гласовете им бяха възбудени, телата им - невидими - и усетих как гърлото ми се свива от страх. Бях твърде дезо-риентирана, за да разбера къде съм. Високите живи стени постоянно се люлееха, накланяха се към мен. Не спирах да вървя, завивах, препъвах се, пъхах се в отвори, исках да се отдалеча от гласовете им. Но изходът не се виждаше ни-какъв. Накъдето и да се обърнех, попадах на поредния безкраен плет, на поредния присмехулен глас.

Минах с олюляване през един отвор,за миг изпълнена с облекчение, че съм близо до свободата. Но после видях, че отново съм се върнала в центъра, че отново съм на мяс-тото, откъдето бях тръгнала. Залитнах, когато видях, всич-ки да стоят там, сякаш просто ме бяха чакали.

седя

- Ето я, върна се - ухили се един и ме улови за ръката. - Казах ви, че си го търси.Хайде, Лу-Лу, дай ми една целувка и ще ти покажа изхода. - Гласът му беше нежен и провлачен. - Дай ни една целувка и ще ти покажем изхода.- Лицата им бяха размазано петно.- Просто…просто искам да…- Хайде Лу. Признай, че ме харесваш. Цяла вечер седя на коленете ми. Една целувка. Не е кой знае какво. Чух кикот.

- И ще ми покажеш как да изляза? - Гласът ми прозву-

ча патетично дори в собствените ми уши. - Само една. - Той приближи.

Усетих устата му върху моята, една ръка стисна бедрото ми. Отдели се от мен и чух как дишането му се промени.

- Сега е ред на Джейк.

Не знам какво казах тогава. Някой ме хвана за ръката. Чух смеха, почувствах ръка в косата си, друга уста върху моята, настоятелна, проникваща, а после…

- Уил…

Бях се разридала, свита одве.

- Уил - виках името му отново и отново с дрезгав глас,

излизащ дълбоко от гърдите ми. Чух го някъде далеч, отвъд плета.

- Луиза? Луиза, къде си? Какво има? Бях в ъгъла, сгушена колкото е възможно по-навътре в

плета. Сълзи замъгляваха очите ми, ръцете ми плътно об-гръщаха тялото ми. Не можех да изляза. Щях да остана

затворена тук завинаги. Никой нямаше да ме намери.

- Уил…

- Къде си?

И изведнъж се появи точно пред мен.

- Съжалявам - прошепнах и погледнах нагоре с раз-кривено лице. - Съжалявам. Не мога… да го направя.

Уил повдигна ръце няколко сантиметра - максимума, на който беше способен.

- Исусе, какво…Ела тук, Кларк. - Той приближи и пог-ледна отчаяно ръката си. - Проклето безполезно нещо…

Всичко е наред. Дишай дълбоко. Ела тук.Само дишай дълбоко.

збърсах очи. При вида му паниката ми бе започнала да отминава. Изправих се неуверено и опитах да се успокоя.

- Съжалявам. Не знам… какво се случи.

- Да нямаш клаустрофобия? - Лицето му, на сантиметри

от моето, беше сгърчено от тревога. - Видях, че не искаш

да влезеш. Просто… просто помислих, че си… Затворих очи.

- Просто искам да се махна оттук.

- Хвани ме за ръката. Ще те изведа.

Изведе ме оттам за минути. Докато вървяхме ми каза, че познавал лабиринта наизуст, гласът му беше спокоен, уверен. Като малък си поставил за цел да научи пътя.Преп-летох пръсти в неговите и топлината на ръката му ми по-действа успокоително. Почувствах се глупаво, когато видях колко близо съм била до изхода през цялото време.

Спряхме до една пейка отвън и аз измъкнах кърпичка от джоба на гърба на количката. Седяхме мълчаливо,аз-в края на пейката до него, и чакахме хълцането ми да спре.

Той седеше и ме поглеждаше крадешком.

- Е… - изрече накрая, когато вероятно съм изглежда достатъчно добре, за да говоря, без да рухна отново - Искаш ли да ми кажеш какво става?

Замачках кърпичката в ръцете си.

- Не мога.

Той стисна устни.

Преглътнах.

- Не е заради теб - обясних бързо. - Не съм говорила на никого за… Беше… беше глупаво. И много отдавна.Не

мислех, че ще…

Усещах погледа му върху себе си.Не исках да ме гледа.Ръцете ми все още трепереха, стомахът ми беше свит на топка.

Поклатих глава, опитвайки се да му кажа, че има неща, които не мога да споделя. Искаше ми се отново да държа

ръката му, но не събрах сили. Знаех, че ме гледа, почти чувах неизречените му въпроси.

Под нас две коли бяха спрели близо до портите. Две фигури излязоха - от мястото ни бе невъзможно да се раз-личат - и се прегърнаха. Останаха така няколко минути, може би разговаряха, а след това се върнаха в колите си и потеглиха в противоположни посоки. Наблюдавах ги, но не можех да мисля. Мозъкът ми беше скован. Не бях спо-собна да кажа нищо за каквото и да било.

- Окей - изрече Уил накрая. Извърнах се, но той не ме

гледаше. - Ще ти разкажа нещо, което не съм споделял с никого.Искаш ли?

- Да - Смачках кърпичката на топка и зачаках. Той въздъхна дълбоко.