Аз преди теб

- Е, уча се от най-добрите.

Нейтън бе дошъл рано да приготви Уил, за да можем да потеглим от къщи в девет. Пътуването беше около два часа

и бях включила почивки, планирайки внимателно марш-рута ни, за да съм сигурна, че ще разполагаме с най-добри-те удобства.Приготвих се в банята - опънах чорапогащ-ника върху прясно избръснатите си крака, сложих си грим и после го изтрих, да не би изисканите гости да решат, че приличам на момиче на повикване. Не посмях да вържа

шалче на врата си, но бях купила наметка,

която можех да

използвам като шал, ако се почувствам прекалено разголена.

- Не е зле, а? - Нейтън отстъпи назад и видях Уил, в тъмен костюм и синя като метличина риза с вратовръзка.

Беше гладко избръснат и имаше лек тен. От ризата очите

му изглеждаха странно живи. Сякаш внезапно в тях се бе отразило слънцето.

отразило

- Не е зле - съгласих се. Странно, не пожелах да кажа колко красив изглежда всъщност. - Тя със сигурност ще съжалява, че се омъжва за онова парче сланина.

Уил вдигна вежди към тавана.

- Нейтън, всичко ли е в чантата?

- Всичко. Готови сте за тръгване. - Той ce oбърна към Уил: - И не се нахвърляй да целуваш шаферките.

- Хич и не се надявай - отвърнах. - Всички ще носят твърди яки и ще миришат на коне.

Родителите на Уил излязоха да го изпратят. Подозирах, че току-що се бяха спречкали: госпожа Трейнър едва ли би могла да стои по-далеч от съпруга си. Остана със скръсте-ни ръце дори когато дадох на заден, за да може Уил да се качи в колата. Нито веднъж не ме погледна.

- Не му позволявай да пие много, Луиза - предупреди ме тя и махна въображаема прашинка от рамото на Уил.

- Защо? — попита Уил. - Няма да шофирам.

- Прав си. Уил - поощри го баща му.- Винаги съм имал нужда от чашка-две твърд алкохол, за да изкарам сватбата докрай.

- Дори собствената си — промърмори госпожа Трейнър и добави по-високо. - Много си елегантен, скъпи. - Коле-ничи и оправи подгъва на панталоните му. - Много, много елегантен.

- И ти, Луиза. - Очите на господин Трейнър ме огле-даха одобрително, докато излизах от колата. - Хайде, за-върти се, да те видим.

Уил подкара количката.

- Няма време, татко. Хайде, Кларк, да тръгваме.Ще е проява на лош вкус да се появя след булката, и то в колич-

ка.

Влязох отново в колата с чувство на облекчение.Най-сетне, след като столът на Уил бе закрепен отзад, а скъпото му сако бе окачено внимателно на мястото до щофьора, за да не се измачка, ние потеглихме.

Можех да опиша къщата на родителите на Алиша още преди да съм я видяла. Всъщност въображението ми я бе обрисувало толкова точно, че Уил ме попита защо се смея, докато спирах колата. Голям енорийски дом в джорджи-

ански стил, чиито високи прозорци бяха отчасти скрити от водопад от светла глициния, а алеята към гаража бе заст-лана със съвсем дребен чакъл в карамелен цвят - идеална-та къща за полковник. Представих си Алиша, с две спрет-нати руси плитки, яхнала първото си пони на моравата.

Двама мъже в светлоотражателни жилетки насочваха движението към пространство между къщата и църквата до нея. Свалих прозореца.

- Има ли паркинг до църквата?

- Гостите минават оттук, мадам.

- Само че ние сме с инвалидна количка, ще затъне в тревата-обясних аз. - Трябва да спрем точно до църквата. Вижте, ще закарам колата право там.

Те се спогледаха и размениха няколко реплики помеж-

ду си. Преди да успеят да кажат нещо, подкарах и паркирах

в уединеното място до църквата Започва се, помислих си,

улавяйки погледа на Уил в огледалото, докато изключвах мотора.

- Успокой топката, Кларк. Всичко ще е наред - увери ме той.

- Напълно спокойна съм. Защо реши, че не съм?

- Защото не съм сляп.Освен това си изгриза четири нокътя, докато шофираше.

Паркирах, слязох от колата, нагласих наметката си и натиснах копчето за сваляне на платформата.

колелата стъпиха

- Окей - обърнах се към Уил, когато колелата стъпиха на земята.В полето оттатък пътя от огромни немски коли излизаха хора - жени в морави рокли разговаряха тихичко

със съпрузите си, докато токчетата им затъваха в тревата. Всички бяха дългокраки и изтупани в бледи приглушени

тонове.Заиграх се с косата си, чудейки се дали не съм сложила прекалено много червило. Подозирах, че изглеж-

дам като някой от онези пластмасови домати, от които изстискват кетчуп.-И тъй… как ще играем днес? Уил продължи в същия дух:

- Честно?

- Да. Трябва да знам. Да не планиращ нещо ужасно? Очите му срещнаха моите. Сини, бездънни.В стомаха

ми запърха ято пеперуди.

- Ще се държим много възпитано Кларк. Крилцата на пеперудите запърхаха неудържимо.Поне-

чих да кажа нещо, но Уил ме прекъсна.

- Виж, просто ще се забавляваме, нищо повече - успокои ме той.

“Ще се забавляваме”. Сякаш да отидеш на сватбата на бившата приятелка не бе почти толкова приятно колкото и ваденето на зъб. Но Уил си го беше избрал. Това бе не-говият ден. Поех си дъх и направих опит да се успокоя.