Аз преди теб

Присъствието ни на церемонията мина без инциденти. Алиша изглеждаше точно толкова абсурдно красива, кол-кото очаквах. Гладката й кожа с цвят на светъл карамел излъчваше сияние, кремавата коприна се плъзгаше по стройната й фигура, сякаш не смееше да остане там без разрешение. Гледах я как се носи по пътеката в църквата и се чудех какво ли е да си висока и дългокрака и да из-глеждаш като нещо, което повечето от нас виждат само на плакати по улиците. Чудех се дали върху косата и грима й беше работил екип професионалисти. Чудех се дали носи еластичен колан. Разбира се, че не. Сигурно носеше нещо съвсем тънко, от дантела в бледи тонове - бельо за жени, които няма какво да стягат, и което струва повече от сед-мичната ми заплата.

Докато свещеникът нареждаше монотонно, а малките шаферки в балетни пантофки се въртяха нетърпеливо на пейките си, аз огледах останалите гости.Почти нямаше жена, която да не изглежда така, сякаш е излязла от стра-ниците на лъскаво списание. Обувките подхождаха до най-финия нюанс на цвета на тоалетите им и изглеждаха чисто нови.По-младите жени бяха на елегантни осемсан-

тиметтрови токчета, със съвършен педикюр. По-възрастни-те на по-стабилни токчета - носеха костюми по поръчка с подплънки на раменете и копринен хастар в контрасти-ращи цветове, както и шапки, отказващи да се подчинят на гравитацията.

Мъжете не бяха толкова интересни за гледане, но почти всички имаха излъчването, което понякога долавях у Уил - на богатство и самочувствие, на увереност, че животът ти ще се нареди както подобава. Чудех се какви компании управляват, какъв свят обитават. Чудех се дали забелязват хора като мен, които гледат децата им или им сервират в ресторанта. Или танцуват за бизнес партньорите им, спомних си моето интервю в Бюрото по труда.

На сватбите, на които бях присъствала досега, семействата на булката и младоженеца бяха разделени - от страх да не би някой да се отметне от думата си.

С Уил се бяхме настанили в задната част на църквата, количката му беше точно до мен, в десния край на редицата от седалки. Той вдигна за миг очи, когато Алиша мина по пътеката, но в останалото време гледаше право напред с неразгадаемо изражение. Четирийсет и осем хористи (преброих ги), изпяха нещо на латински. Рупърт се потеше в смокинга си и беше вдигнал вежди, което му придаваше едновременно доволен и малко глуповат вид. Никой не изръкопляска, нито извика одобрително, когато ги обявиха за съпруг и съпруга. Рупърт се чувстваше малко нелов-ко - наведе се да целуне жена си, сякаш се опитваше да захапе подскачаща ябълка, и не успя съвсем да уцели ус-тата й. Почудих се дали според по-висшите класи не е проява на лош вкус да се целуват истински пред олтара. После всичко приключи. Уил вече си проправяше път към изхода на църквата. Гледах тила му, изправен и излъч-ващ странно достойнство, и ми се искаше да го попитам

дали не сгрешихме, че дойдохме. Искаше ми се да го по-питам още ли има чувства към нея. Искаше ми се да му кажа, че е твърде добър за тази глупава карамелена жена.

Без значение как изглежда, и че… не знаех какво още исках да му кажа.

Просто исках да се почувства по-добре.

- Как си? - попитах, щом го настигнах. Подтекстьт беше, че пред олтара би трябвало да е той.

Уил притвори очи за миг. - Чудесно - отвърна и въздъхна леко, сякаш с облекче-ние. После вдигна поглед към мен. - Хайде да идем да пийнем нещо.

Шатрата беше опъната в оградена градина, чиято порта от ковано желязо бе окичена с гирлянди от бледорозови цветя. На бара, разположен в далечния край, вече се бе събрала тълпа, затова предложих на Уил да ме изчака докато отида да му взема питие. Проправих си път между масите с бели ленени покривки, отрупани с повече прибо-ри и кристал, отколкото бях виждала някога. Столовете бяха с позлатени облегалки - като онези, които може да видите в предаванията за мода и стил; бели фенери висяха над аранжировките с фрезии и лилии в средата на масите. Въздухът бе изпълнен с аромата на цветя до такава степен,

че почти се задушавах.

- „Пимс”? - попита барманът, щом стигнах отпред.

- Ъъъ… - Огледах се и видях, че всъщност това е единствената напитка, която се предлага. - О, добре. Две, ако обичате.

Той ми се усмихна.

- Разбира се, ще има и други напитки. Но госпожица Дюър искаше всички да започнат с „Пимс”. - Погледът, който ми отправи, беше леко заговорнически.Едва забе-лежимото повдигане на веждата ми подсказа какво мисли

по въпроса.

Загледах се в розовеещата лимонада.Татко ни беше казвал, че богатите са най-стиснати, но бях смаяна, че дори на сватба не предлагат алкохол.

- Е, ще трябва да се задоволим с това - промърморих

и поех чашите от него.

Заварих Уил да разговаря с някакъв мъж.Млад, с очила, привел се беше ниско, едната му ръка лежеше върху обле-галката на количката. Слънцето вече бе високо на небос-кклона и трябваше ла примижа, за да ги видя както трябва. Изведнъж прозрях смисъла на всички тия широкополи шапки.

- Страхотно е да те видя пак, Уил - казваше мъжът. -Фирмата не е същата без теб. Не биваше да го казвам… но си е така. Просто не е.