Аз съм съдът!

— Пат, тук е Майк Хамър. Аз съм в апартамента на Джак. Слушай, грабвай двама души и незабавно пристигай тук, а ако си взел някакви книги оттук донеси ги и тях. И още нещо. Кажи на дежурния екип да има готовност за работа.

Пат се възбуди неимоверно.

— Какво има, Майк, откри ли нещо?

— Възможно е, но ако се забавиш, може и да го изтърва.

И затворих преди да успее да зададе още въпроси. Включих лампата във всекидневната и измъкнах всички налични книги намерили убежище между бронзовите свещници или натъпкани в кашони. Намерих това което търсих. Три от тях бяха годишници от колежи датирани от последните петнайсет години. Спомних си че съм ги виждал когато бях за последен път в апартамента. Тогава не ми бяха направили впечатление, но сега представляваха изключителна важност.

Докато чаках Пат захванах да ги прелиствам страница по страници. Представляваха студентски публикации, всичките от колежи от Средния запад. Това което търсех, беше снимка на Джон Хансън.

Решението можеше да се окаже съвсем просто. Джак е видял Ейлийн след толкова дълго време и е разбрал какво прави. Един полицай едва ли би срещнал проблеми с откриването на тези неща. Той е знаел какво й се е случило и е познавал бабаита. На листче закрепено към всяка книга имаше адреса и името на антикварна книжарница близо до площад Таймс и хартийките бяха съвсем чисти, което означаваше че книгите са били купени съвсем скоро. Ако Джак беше проследил и открил тоя момък, това означаваше че се беше осъдил на смърт. Може би въпросният имаше процъфтяващ бизнес или семейство, но всичко това лесно можеше да се изгуби, ако станеха известни подвизите му от миналото.

Прелистих ги, веднъж набързо, и втори път много внимателно, но никъде не открих снимка с надпис Хансън. Псувах се тихо когато Пат влезе. Носеше под мишницата си още три книги от същия вид.

— Заповядай, Майк — каза той и ги пльосна на дивана до мен. — А сега казвай.

Обясних по възможно най-пестеливия начин докъде съм стигнал. Гледаше ме напрегнато и ме накара да повторя някои неща, за да ги запомни по-добре.

— Значи ти мислиш че тая Ейлийн Викърс е ключът към цялата история, така ли?

Потвърдих с кимване.

— Възможно е. Разгледай книгите и потърси момъка. Тя ми каза че бил висок и красив, но всички влюбени момичета си мислят че любимите им са първи аполоновци. Между другото, защо ги взе с теб тия книги?

— Защото ги заварих отворени във всекидневната. Четял ги е точно преди да го застрелят. Стори ми се малко чудно че се е ровил в тях и ги взех да проверя дали няма да изскочат някои стари познати.

— Е?

— Е, открих две жени съдени за двубрачие, един юнак който по-късно намаза въжето за убийство, и един мой приятел който държи магазин за промишлени стоки в центъра на града и с когото се виждам всеки ден. Нищо друго.

Двамата седнахме и изчетохме от кора до кора проклетите годишници. Като ги свършихме си ги разменихме и пак ги прочетохме за да се уверим че не сме пропуснали нищо. Не успяхме да открием и следа от Джон Хансън.

— Изглежда безнадеждна работа, Майк — каза Пат и се намръщи на купчината книги.

Пъхна цигара в устата си и я запали.

— Сигурен ли си, че Джак е търсил именно това?

— Защо не, по дяволите? Датите по тях се вписват в схемата. Най-старият е отпреди дванайсет години.

Извадих черния бележник от джоба си и му го подхвърлих.

— Огледай го — казах му аз — и после да не разправяш че съм укривал доказателства.

Пат още го погледна и каза:

— Няма. Бях тук на следващия ден след теб. Намерил си го на дъното под последното чекмедже, нали?

— Да, но как разбра?

— В къщи често губя някои неща по този начин. Помислих си и разбрах че това е единственото място където пропуснах да погледна. Между другото, намерих бележката ти.

Той привърши с бележника и го пъхна във вътрешния си джоб. Вече не ми трябваше.

— Мисля че си прав, Майк. От къде да започваме?

— От антикварната. Джак може да е купил и други книги. По дяволите, трябваше да питам Ейлийн за името на колежа, но не се сетих навреме.

Пат взе указателя и го прелиства докато открие номера на книжарницата. Беше затворено, разбира се, но сварихме собственика още там. Пат му се представи и го помоли да ни изчака. Изгасих лампите и излязохме, след което Пат остави един от хората си да пази на вратата.

Изобщо не си губих времето да се качвам в таратайката си. Скочихме в патрулната кола и надухме със сирената към площад Таймс. Движението спираше навсякъде пред нас да ни пропусне и се добрахме за рекордно кратко време. Шофьорът отби по шеста улица и спря точно пред книжарницата.

Кепенците бяха пуснати, но отвътре се процеждаше светлина. Пат почука и подплашеният дребен собственик отключи с разтреперани ръце и ни пусна вътре. Беше притеснен като квачка с пилци и непрекъснато си подръпваше потника. Пат му показа значката и мина направо на въпроса.

— Преди няколко дни сте имали клиент който е купил няколко годишници от колежи. — Дребосъкът трескаво отричаше всички обвинения с енергично клатене на глава. — Пазите ли си касовите бележки?