Аз съм съдът!

А сега следва неприятната част. Започнах да приемам посетители. Мъже. Това беше единственият начин да изкарам някой долар. Продължи само няколко седмици докато хазяинът ми не научи и ме изрита на улицата. Не, не станах уличница в буквалния смисъл на думата. Дойдоха и ме взеха с кола, след което ме закараха в публичен дом.

Не беше като тоя. Беше мръсен и забутан. Мадам беше стара торба с мръсна душа и обичаше да ни замеря с каквото й паднеше. Първото нещо което ми каза беше че има пълен списък на всичко което съм вършила и ще го предаде на полицията ако откажа да работя за нея. Какво можех да направя?

И тогава една нощ се разприказвах с момичето с което деляхме стаята. Нея си я биваше. Беше корава като кремък и знаеше как да изцеди максималната цена. Разказах й всичко което ми се беше струпало на главата и тя се разсмя като луда. С нея се беше случило същото нещо. Но тук се получи и интересното.

Описах Джон. Оказа че той е и неин „благодетел“. Тя си загуби речта от бяс като чу това. Хукнахме да го дирим под дърво и камък, но нямаше и следа от него.

Оказахме се в лапите на голяма организация. Разпращаха ни навсякъде където се нуждаеха от услугите ни. По някое време се озовах тук и това е всичко засега. Да имаш някакви други въпроси.

Вечната стара история. Изпитах съжаление към нея макар че самата тя не изпитваше никакво към себе си.

— Преди колко време напусна колежа, Мери?

— Преди дванайсет години.

— Уф.

Нищо не можеше да се направи. Посегнах за портфейла си и извадих петарка и визитна картичка.

— Можеш да ме откриеш на тия телефони ако си спомниш още нещо. А тая петарка е за теб. Имам дяволски много работа и ще тръгвам.

Тя ме погледна изумено.

— Искаш да кажеш…нищо друго ли не искаш?

— Не. Но въпреки това благодаря за всичко. И си отваряй очите на четири.

— Непременно.

Намерих един друг път на излизане и слязох в приемната по една натруфена стълба която беше полускрита зад пищни драперии. Дежурната си седеше кротко и четеше нещо. Остави книгата настрана колкото само да каже:

— Отивате ли си? Пък аз останах с впечатлението че ще останете с преспиване.

Нахлупих шапката си и казах:

— И аз имах същото впечатление, но се оказа че кръстът ми вече не е онова което беше на млади години.

Не се потруди да ме изпроводи до изхода.

Добрах се до колата, запалих двигателя и я придвижих по-близо до къщата. Исках да се запозная с посетителите на заведението. Джак трябва да бе имал много важна причина да прави хайка на мястото, иначе не би го споменал в бележника си. Шоу. Шоу в удобни помещения надлежно оборудвани за целта. Място което налудничави доктори умираха да го гледат как се пръска по шевовете, за да могат после да изсмукват и последните центове на нещастниците поразени от изобилието на венерически болести. Дълбоко в душата си благодарих на чичо Сам за всички ония плакати и филми които ни бяха показали в армията.

Облегнах се удобно на седалката и зачаках нещо да се случи.

Какво точно, не можех да кажа. Досега всичко беше дяволски мътно. Смъртта на Джак. Хората с които се беше заобиколил последните седмици. Бележникът му и тая къща пред мен. Това последното беше полутон в гамата. Истинския, дълбокия тон, от който струеше омраза и насилие, и потоци от страх, който обливаше всичко до което се докоснех, с мръсното си дихание. Усещах го, но още не можех да открия източника му.