Аз съм съдът!

— Хубаво местенце сте си избрали — забелязах аз.

— Да, тук сме си добре.

Зачаках да започне да ми задава въпроси, но тя очевидно не бързаше.

— Казахте ми по телефона че сте срещнали един от нашите агенти и той ви е насочил към нас. Кой беше той?

— Един дребен и жалък нещастник. Но не беше особено учтив, та се наложи да го понапляскам малко.

Тя ми се усмихна малко стегнато.

— Да, спомням си, мистър Хамър. Наложи му се да вземе седмица отпуск по здравословни причини.

Ако си мислеше че ще подскоча от изненада, жестоко се лъжеше.

— Как разбрахте че съм аз?

— Не се правете на толкова скромен. Достатъчно пъти са ви изкарвали на първа страница, та да не ви познават хората. А сега ми кажете защо сте тук?

— Познай — казах аз.

Тя се усмихна отново.

— Предполагам че и на вас може да ви дойде мерака. Окей, мистър…е-е…Стърлинг, бихте ли искали да се качите горе?

— Разбира се. Кой е там?

— Асортимент който ще ви хареса. Ще видите сам. Но първо двайсет и пет долара, моля.

Извадих мангизите и й ги подадох.

Тя ме заведе до стълбите. На колоната имаше монтиран бутон и тя го натисна. Горе изписука мелодичен звънец и се отвори врата на стая от която стълбите се обляха в светлина. На прага застана тъмнокосо момиче загънато в прозрачен халат.

— Качвайте се — изрече тя.

Качих се като вземах стъпалата по две наведнъж. Не беше особено красива, но гримът я правеше привлекателна. В тялото наистина си я биваше. Влязох вътре. Още една всекидневна, но тая беше изпълнена с народ. Мадам наистина не беше излъгала преди малко за богатия асортимент. Момичетата седяха, пушейки или четейки; блондинки, брюнетки, и две червенокоси. Нито една от тях не беше отрупана кой знае колко с дрехи.

Неща като тия бяха предназначени за ускоряване на сърдечната дейност, само че аз не реагирах по предназначението им. Помислих си за Велда и Джак. Тук някъде се намираше нещо което беше от голяма важност за мен, а аз дори не знаех как да го изтръгна. Ейлийн Викърс беше едно от нещата които ми трябваха, но аз никога не я бях виждал. Работният й псевдоним — Мери Райт. Изглеждаше логично да не използува собственото си име за работата тук, за да избегне облагането с данъци.

Никоя от тях не ми даде нишан, така че се наложи аз да избирам. Момичето което ме въведе ме загледа изпитателно.

— Нещо специално ли търсите? — запита ме тя.

— Мери Райт — казах аз.

— Тя е в стаята си. Почакайте тук, ще я доведа.

Момичето изчезна през вратата и след малко се върна.

— Направо през хола, предпоследната врата вдясно.

Кимнах и минах през вратата като се озовах в дълъг коридор. От двете му страни вратите бяха плътно една до друга, скоро монтирани. Всяка имаше дръжка, но нямаше ключалка. Предпоследната вдясно не се различаваше от останалите. Почуках и нечий глас ме покани да вляза. Завъртях дръжката и бутнах вратата.

Заварих Мери Райт седнала пред тоалетната масичка да се сресва. Беше само със сутиен и чифт найлонови чорапи. Плюс домашни чехли. Тя ме изгледа от огледалото.

На времето можеше и да е била красива. Бръчките около очите й не бяха от натрупани години. На едната си буза имаше лек тик който се опитваше да прикрие, но без особен успех. Наближаваше трийсетте. Изглеждаше по-възрастна, но можех да се обзаложа че още не ги беше прекрачила.

Пред мен стоеше момиче очукано много грозно от живота. Тялото й беше малко по-слабо от необходимото, добре гледано, но без живот в него. Празно, като черупка напусната от собственика си. Професията и миналото й се четяха свободно в очите. Беше момиче което можеше да понесе и най-жестокия побой без да трепне. Най-много да се променеше малко изражението на лицето й, но само толкова. Един бой повече или по-малко не означаваше нищо за нея. Подобно на останалите, и тя не беше дебело гримирана. Използуваше съвсем умерено грима.

Косата й беше светлокестенява, също като ирисите на очите й. Скоро се беше пекла на слънце или пък беше използувала кварцова лампа, защото кожата й пазеше следи от загар. Имаше хармонични пропорции. Средна на ръст. Гърдите й не бяха от големите, но затова пък краката бяха чудесни. Изпитах искрено съжаление за момичето.

— Здравей.

Гласът й беше изненадващо приятен. Седеше си пред масичката сякаш се приготвяше за излизане, а аз бях съпругът отбил се с молба да му сложи копчетата за ръкавели.

— Май си подранил малко, а?

— Не е лъжа, но ми писна да кисна в бара.

Огледах набързо стаята, после отидох до масата в края и прехвърлих няколко книги. Опипах масата отдолу преди да проверя стените. Търсех микрофони. Тези места се подслушваха повече от всички други и не исках да се напъхам в капан. После беше на ред леглото. Приведох се на лакти и колене и го огледах основно отдолу.

Мери ме наблюдаваше с любопитство.

— Ако търсиш диктофон, нямаме — каза тя. — Пък и стените са звуконепроницаеми.

Тя стана пред мен.

— Нещо за пиене като начало?

— Не.

— Може би после?

— Не.

— Защо?

— Защото не съм дошъл за това.

— За бога, за какво си дошъл тогава, да си почешем езиците ли?

— Позна, Ейлийн.