Аз съм съдът!

Към средата на бележника започнаха да се появяват бележки които очевидно касаеха текущи дела или такива все още неуредени, защото не бяха зачеркнати. Преписах си ги на отделен лист и Велда ги провери по изрезките от вестниците които съдържаше картотеката ми. След като ги отметна тя добави по моите бележки думата „решен“ по всеки случай. Очевидно всичко беше приключено докато Джак беше в армията.

Нямаше кой знае колко за мен. Джак беше оставил една страница чиста с една единствена дума върху нея: „У-ра-а-а-а!“. Беше датата на уволнението му. На следващата страница пък имаше рецепта за телешко с паприкаш с една забележка накрая че трябва да се добави още сол тъй като тази в рецептата е недостатъчна.

Имаше още две страници с цифри, подреден по позиции отчет за похарченото за дрехи и срещу него парите с които разполагаше в банковата си сметка. И след това: „Ейлийн Викърс. Родителите все още в Паукийпси“.

Явно беше момиче от родния му град. Той беше роден и отраснал в това градче докато отиде в колежа. Следващите няколко страници съдържаха указания от застрахователната агенция. После пак се появяваше името Ейлийн Викърс. Този път текстът гласеше: „Видях пак Е. В. Да се обадя на родителите й.“ Датата беше точно две седмици преди да го убият.

Пет страници по-нататък пак се появяваше. Джак беше написал с дебел молив: „Р.Х. Викърс, да се предаде на Халпър. Ул. Плау № 221. Да се обадя след шест.“ И под него: „Е.В. също под името Мери Райт. Адрес неизвестен. Да се открие.“

Опитах се да разгадая какво ли означаваше всичко това. Изглеждаше ми че Джак е срещнал момиче от родния му град и е разговарял с него. Тя му е казала че родителите й са все още в Паукийпси. Очевидно се бе опитал да се свърже с тях по телефона и е разбрал че живеят у Харпърови, и за да говори с тях, трябва да им се обади след вечеря. И после другото. Е. В. Ейлийн Викърс, много хубаво, но това момиче пътешестваше под името Мери Райт и нямаше постоянен адрес.

Прелистих набързо страниците и тя пак се появи. „Е. В. Да се обадя на родителите й. Лоша работа. Да проследя и атакувам 36904 на 29.“ — А днес беше 29. Имаше само една страница още. Беше като размисъл, обръщение към себе си: „Да помоля Ш.М. за помощ…“

Ш.М., Шарлот Манинг. Беше напомняне за това което бе споделила с мен Шарлот. Молеше я да се отбие при него до края на седмицата, но не успя да се срещне с нея.

Посегнах към телефона и извиках телефонистката. Обади се и дадох заявка за номера в Паукийпси. Последва серия от изщраквания докато стигне до края и накрая се обади нечий срамежлив глас.

— Добър ден — казах аз. — С мистър Викърс ли разговарям?

— Не — отвърна гласът, — тук е Мистър Халпър. Мистър Викърс е още на работа. Бихте ли оставили съобщение?

— Исках да разбера дали има дъщеря в Ню Йорк. Вие знаете ли нещо…?

Гласът ме прекъсна.

— Съжалявам, но ще е по-добре да не споменавате това пред мистър Викърс. Кой се обажда, моля?

— Аз съм Майкъл Хамър, частен детектив. Разследвам съвместно с полицията едно убийство и се опитвам да се добера да някои следи. А сега ще ми кажете ли каква е работата?

Халпър се поколеба за момент и после изрече:

— Много добре. Мистър Викърс не е виждал дъщеря си откакто тя замина в колежа. Замеси се в греховна връзка с един младеж. Мистър Викърс е един изключително морален джентълмен и за него тя вече е мъртва в морално отношение. Повече не иска да има нищо общо с нея.

— Разбирам, благодаря ви.

Затворих телефона и се обърнах към Велда. Тя гледаше втренчено числото което си бях преписал. 36904.

— Майк…

— Какво?

— Знаеш ли какво е това?

Отново погледнах числото. Можеше да е справочен номер за някой полицейски архив, но като го погледнах за трети път ми се стори че го бях срещал и друг път.

— Аха. Сигурен съм че трябва да го знам. Нещо смътно ми е познато.

Велда извади молив от джоба си и завъртя листа.

— Да се опитаме да го запишем по този начин — каза тя.

И написа числата по следния начин: XX3-6904.

— Проклет да съм! Ами че това е телефонен номер!

— Получаваш брошка. А сега замести хиксовете с номера на централата и всичко е наред.

Скочих като изстрелян от пружина и отидох до картотеката си. Сега вече си спомних къде бях виждал този номер по-рано. Беше на гърба на една карта която бях взел от един сводник. Дребният тарикат се беше опитал да ме прецака но не му стана играта и заслужено си получи шамарите. Извадих една папка с листове за бележки, карти, и цифри надраскани на гърба на менюта с цени.

Измъкнах един лист от папката. На него пишеше: „Уроци по танци“, с „Двайсет хубави момичета“. На гърба му имаше номер. Сравних го с другия от бележника на Джак. Беше същият. Само че този беше вече с кода на телефонната централа, ЛО, което беше съкращение от Лоелен. Значи това беше номерът, ЛО3-6904. Велда го взе от ръката ми и го прочете.

— Какво е това, Майк?

— Телефонният номер на публичен дом. Ако не греша това е мястото където ще открия онова момиче Викърс.

Посегнах към телефона, но Велда ме изпревари и положи ръката си върху моята.

— Няма да ходиш там, нали?

— Защо да не ходя?

— Майк!