Аз съм съдът!

— И да, и не. Пазим сумите на продажбите за данъчните власти, но самите книги не ги описваме. Виждате, че това са много стари неща.

— Нищо — каза Пат. — Спомняте ли си кои точно взе той от вас?

Човечецът се поколеба за секунда.

— Н-не. Но може би ще си спомня?

Дребният продавач ни поведе напред към дъното на магазина където се качи по една разклатена стълба до най-горния рафт.

— Няма кой знае какво търсене за тях. Спомням си че имахме всичко на всичко около две дузини. Аха, точно така. Продал съм десет.

Десет. В апартамента на Джак имаше три, и Пат донесе още толкова. Значи се губеха четири.

— Хей, — повиках го аз — можеш ли да си спомниш от кой колеж бяха?

Той повдигна мършавите си рамене.

— Не знам. Те бяха тук горе много отдавна. Дори и не съм ги свалял. Спомням си че тогава бях нещо зает и му ги показах къде са. Той се качи сам и ги свали.

Това не ни даваше нищо. Сграбчих стълбата и я разтърсих. Той ужасено посегна към стената за някаква опора.

— Свали ги долу — наредих му аз. — Само ги подхвърляй, аз ще ги хващам. Хайде, по-бързо, нямаме никакво време за губене.

Заизмъква книгите от рафтовете и ги запуска надолу. Успях да хвана няколко, но повечето се разпиляха по пода. Пат ми помогна да ги пренесем на масата за подвързия, и след малко дребосъкът се присъедини към нас.

— А сега — казах му аз — си изкарай всички квитанции. Те трябва да са били описани когато си ги купувал и искам да ги видя.

— Но това беше толкова отдавна, аз…

— По дяволите, размърдай си задника, преди да съм ти разнесъл лавката. Не ме изкарвай из нерви!

Той се стрелна като подплашен заек.

Пат сложи ръка на рамото ми.

— Спокойно, Майк. Не забравяй че работя в градската полиция, а този човек тук е данъкоплатец.

— И аз съм такъв, Пат. Просто нямаме време за излишни церемонии, това е.

Собственикът се появи само след минута награбил купчина прашни кочани с фактури.

— Тук някъде съм ги описал. Сега ли искате да ги търся?

Виждах че искаше да ни ги натресе, защото в противен случай трябваше да ги прелиства цяла нощ. Пат също го знаеше, но си имаше изход. Обади се в управлението и нареди да му изпратят една дузина свободни полицаи. Десет минути по-късно бяха при нас. Той им обясни какво да търсят и раздаде кочаните.

Момъкът изобщо не го биваше за счетоводител. Почеркът му беше ужасен и почти нечетлив. Как се оправяше с годишните баланси, един господ знаеше, но не това ме вълнуваше. След като преодолях един кочан за половин час геройски усилия го захвърлих ядно и взех друг. Тъкмо бях стигнал до средата на втория, когато един от новопристигналите полицаи се обади и повика Пат.

Посочи му един опис на покупки.

— Това ли търсехте, сър?

На Пат му се разшириха очите.

— Майк, ела тук!

И ето, имахме целия списък на книгите, закупени преди толкова време от един организатор на аукциони, който беше разпродал имуществото на на някой си Роналд Мърфи, разорен колекционер на книги.

— Това е — казах аз.

Отнесохме описа на масата да го сравним с наличните книги докато Пат освобождаваше полицаите. Открих четирите които липсваха. Едната беше от Средния запад, а другите три от колежи на Изток. Сега ни оставаше само да се доберем до копия от тях.

Подадох списъка на Пат.

— Опитай се да ги откриеш. Нямам никаква представа откъде можем да се сдобием с тях.

— А аз имам — каза Пат.

— Откъде? — запитах аз с надежда.

— От обществената библиотека.

— По това време?

Той ми се ухили.

— Ченгетата се ползуват с някои привилегии — каза ми той.

Още веднъж хвана телефона и проведе няколко телефонни разговора. След като свърши повика собственика и му посочи с глава към хаоса който бяхме сътворили на масата му за подвързия.

— Искаш ли да ти помогнем да поразтребиш?

Дребосъкът заклати енергично глава.

— Не, не. Сутринта има достатъчно време. Много се радвам че успях да помогна на полицията. Заповядайте пак, ако желаете.

Градът беше пълен с почтени граждани. Можеше даже и да си изпроси и грамота като почука на вратата на Пат, сякаш това можеше да му помогне с нещо в тоя град.

Обажданията на Пат бяха много ефективни. Вече ни чакаха като стигнахме библиотеката. Един възрастен джентълмен, изключително разтревожен, и двама секретари. Минахме през фоайето и оставихме един полицай на пост пред вратата.

Мястото беше по-зловещо даже и от морга. Високите му сейфове на хранилището никога не бяха докосвани от мъжделивата светлина която се процеждаше от напрашените голи крушки. Стъпките ни отекваха шумно по коридорите и се връщаха обратно при нас в тъпи бумтящи стонове. Статуите оживяваха заплашително при преминаването ни край тях. Изобщо беше злокобно място за разходка в полунощ.

Пат му беше казал какво търсим, така че не губихме никакво време. Възрастният библиотекар изпрати двамата си подчинени някъде в чреслата на зданието и те се върнаха след пет минути с четирите годишника.

Седнахме под светлината на настолна лампа в една читалня и си разделихме книгите по две на човек. Четири книги. Джак ги беше имал а някой му ги беше взел. Крадецът беше оставил шест книги на мястото им, очевидно не са му вършели работа.