Аз съм съдът!

— Още не мога да ти кажа със сигурност. Дребни нещица. Не ме насочват наникъде, само ми дават възможност да си направя заключение, че убиецът има дяволски важен мотив за всичките тия убийства.

— Пришпорваш ли ме, Майк?

— Можеш да бъдеш напълно сигурен! Мисля, че сме се добрали до правилната посока, но пътят е много разкалян и буксуваме много на място. Първо трябва да се доберем до по-твърда почва, преди да пришпорим конете. — Аз му се ухилих. — Няма да ме изпревариш, Пат!

— Какво залагаш?

— Вечеря в ресторант.

— Прието.

След малко се разделихме. Той хвана такси до управлението, а аз потеглих към къщи. Когато си свалях панталоните се попипах за портфейла. Нямаше го. Хубава работа. Имах двеста долара в него и не можех да си позволя да ги загубя току-така. Облякох си обратно панталоните и слезнах да проверя в колата. И там го нямаше. Помислих, че може да съм го изтървал в бръснарницата, но си спомних, че платих с дребни от джоба ми. По дяволите.

Качих се на колата и подкарах към апартамента на Шарлот. Входът на сградата беше отворен и аз се качих до етажа. Натиснах звънеца два пъти, но никой не се обади. Имаше някой вътре и този някой си тананикаше Лебедовата река. Почуках на вратата и Кати отвори.

— Какво става, не ви ли звъни вече звънеца? — запитах я аз.

— Сигурнуй ръзвален, миста Хама. Тъка си мисла. Ама влизайти, влизайти.

Тъкмо прекрачих прага и отвътре изскочи Шарлот и се затича да ме посрещне. Беше облякла престилка цялата в петна и чифт каучукови ръкавици.

— Здравей, миличко — засмя се тя. — Ама че си бърз, сладурчето ми.

Тя обви ръцете си около мен и отметна глава за целувка. Кати ни гледаше отстрани с бляскавите си зъби.

— Къш оттук — ухилих се аз.

Кати се обърна, за да мога да целуна шефа й. Шарлот въздъхна и положи глава на гърдите ми.

— Ще останеш ли?

— Не.

— О... защо? Та ти току-що дойде.

— Дойдох да си взема портфейла.

Отидох до дивана с нея и прокарах ръка зад облегалките. И там го открих. Дяволският му портфейл се беше изплъзнал от джоба ми когато съм спал и е паднал в междината между облегалката и седалката.

— Сега предполагам че ще ме обвиниш че съм ти откраднала парите — подразни ме Шарлот.

— Идиотка.

Целунах я по сламената коса.

— Какво правиш в това облекло? — посочих й аз престилката.

— Проявявам снимки. Искаш ли да видиш?

И тя ме поведе към тъмната стаичка, където угаси осветлението. Веднага мракът бе прогонен от слабо червено сияние над ваничките. Шарлот пъхна няколко филма в проявителя, и след малко измъкна снимка на мъж седнал на стол с ръце привързани към металните облегалки и напрегнато изражение на лицето. Тя включи осветлението огледа току-що проявената снимка.

— Кой е този?

— Пациент от клиниката. Всъщност това е човекът когото Хал Кайнс беше изписал от милосърдното отделение на градската болница за да изкара курса на лечение в нашата клиника.

— Какво му е? Изглежда изплашен до смърт.

— В състояние на хипноза е. Всъщност цялата работа се състои в това да внушиш на пациента усещане за спокойствие и доверие. В дадения случай човекът беше доказан клептоман. Разбра се чак когато го приеха в градската болница след като го бяха открили полумъртъв от глад на улицата.

Сондирахме психиката му и открихме че в детствата си е бил лишаван от почти всичко и е бил принуден да краде, за да си набавя най-необходимото. Намерих му работа чрез един приятел и му обясних защо е изпаднал в такова състояние. След като разбра заболяването си, успя да се пребори с него. Сега всичко е нормално.

Оставих снимката на рафтчето и огледах стаичката. Беше положила много труд за да я обзаведе с всичко необходимо. Разбрах къде ще мога да припечелвам някой друг долар в повече след като се оженехме.

Шарлот прочете мислите ми.

— След като се оженим — ухили се тя — ще продам всичко това и ще си нося филмите да проявяване долу в лабораторията на ъгъла.

— Дрън-дрън, да не си по-кьопава от ония там?

Тя ме сграбчи и увисна на шията ми. Така силно се впих в устните й че тоя път моите ме заболяха. Беше цяло чудо, че можеше да диша, толкова силно я притисках към себе си.

Стигнахме до вратата хванати ръка за ръка.

— Какво ще кажеш за довечера, Майк? Къде ще ходим?

— Не знам, може би на кино.

— Чудесно.

Аз отворих вратата и посочих към звънеца над нея.

— Защо не звъни вече?

— О, проклятие.

Шарлот се порови под килима с тока на обувката си.

— Кати пак е почиствала тук с прахосмукачката и е избутала щепсела.

Наведох се и го включих в контакта.

— Ще се видим към осем, котенце — казах й аз на излизане.

Тя ме почака да сляза по стълбите и миг преди стълбището да ни скри един от друг ми изпрати въздушна целувка и затвори вратата.

Глава дванадесета

Шивачът ми бе на границата на припадъка като видя дупката от куршума в сакото. Предполагам че се беше уплашил да не загуби такъв доходен клиент като мен. Сърцераздирателно ме помоли да внимавам много и после ми каза че сакото ми ще бъде готово следващата седмица. Прибрах си другия костюм и се върнах в къщи.

Заварих телефона да звъни при влизане. Захвърлих костюма на гърба на един стол и сграбчих слушалката. Беше Пат.