Аз, вещицата

Къщата отвори вратите си пред мен и ги затръшна зад гърба ми. Минах по главния коридор, през трапезарията, всекидневната и влязох в кухнята. Намъкнах върху босите си крака градинарските ботуши на Сара. Гумената им повърхност беше хладна и гладка. Излязох навън и направих това, което винаги правех, когато исках да се спася от семейството — влязох в гората.

Не забавих ход, докато не отминах хилавите ябълкови дървета и не се озовах в сенките на старите дъбове и кленове. Останах без дъх и цялата треперех от изтощение и шок. Бях в подножието на огромно дърво, което беше като че ли толкова широко, колкото и високо. Ниските му клони стигаха почти до земята и червеникавите листа с лилави оттенъци изпъкваха на фона на тъмната кора.

През детските и юношеските си години изливах разбитото си сърце и се оплаквах от самотата си пред този дънер. Поколения от семейство Бишъп бяха намирали същата утеха тук и бяха изсекли инициалите си в ствола. Моите бяха изрязани с ножче точно до буквите РБ, които майка ми бе оставила преди мен. Прокарах пръста си по тях, после се свих на кълбо до дървото и започнах да се люлея като дете.

Усетих хладно докосване по косата си, преди синята пухенка да се озове върху раменете ми. Едрата фигура на Матю се надвеси над мен и гърбът му се опря в кората на дървото.

— Казаха ли ти какво ми е? — Гласът ми бе приглушен.

— Нищо ти няма, мила моя.

— Имаш много да учиш за вещиците. — Подпрях брадичка на коленете си, но все още не се осмелявах да го погледна. — Вещиците никога не омагьосват някого без много основателна причина.

Матю мълчеше. Хвърлих му кос поглед. С ъгълчето на окото си видях краката му — единият бе опънат напред, а другият свит. Зърнах и дългата му бледа ръка, която висеше от коляното му.

— Родителите ти са имали много основателна причина. Те са искали да запазят живота на дъщеря си. — Говореше тихо и равно, но вътре в него клокочеха силни емоции. — И аз бих направил същото.

— Знаеше ли, че съм омагьосана? — Беше ми невъзможно да скрия укорителния си тон.

— Март и Изабо се досетиха. Казаха ми го точно преди да тръгнем за Ла Пиер. Емили потвърди подозренията им. Нямах възможност да ти го кажа.

— Как е могла Ем да го скрие от мен? — Почувствах се сама и предадена, точно както когато Сату ми каза какво е извършил Матю.

— Трябва да простиш на родителите си и на Емили. Те са направили това, което са мислили, че е най-добро за теб.

— Не разбираш, Матю — възразих и поклатих инатливо глава. — Собствената ми майка ми е вързала ръцете и е заминала за Африка, сякаш съм някакво опасно зло, обезумяло същество, на което не може да се има доверие.

— Родителите ти са се страхували от Паството.

— Това са глупости. — Пръстите ми изтръпнаха и аз отблъснах усещането към лактите си. Опитвах се да овладея гнева си. — Проклетото Паство не е всичко на този свят, Матю.

— Не, но това е. Не е нужно да си вещица, за да го разбереш.

Изведнъж без предупреждение пред мен се появи моята бяла маса. По повърхността й бяха пръснати минали и настоящи събития. Парчетата на пъзела започнаха да се подреждат сами: майка ми ме гони, докато аз пляскам с ръце и летя над линолеума в кухнята ни в Кембридж, баща ми крещи на Питър Нокс в кабинета си у дома, приказка за лека нощ за кръстницата фея и вълшебната панделка, родителите ми, надвесени над леглото, произнасят заклинания и правят магии, докато аз лежа кротко върху завивките. Парчетата се наместиха и картинката се появи.

— Приказките за лека нощ на майка ми — промълвих и се обърнах осенена към него. — Не е могла да ми признае страховете си направо, затова ги е превърнала в приказка за зли вещици, магически панделки и кръстница-фея. Всяка вечер ми я разказваше, за да може част от мен да я запомни.

— Помниш ли и нещо друго?

— Преди да ме омагьосат, Питър Нокс дойде при баща ми. — Потръпнах, когато чух отново звънеца и видях изражението на баща ми, когато отвори вратата. — Това същество беше в моя дом. Докосваше главата ми. — Припомних си усещането от допряната до тила ми ръка на Нокс. — Татко ме изпрати в стаята ми и двамата се скараха. Мама остана в кухнята. Беше странно, че не отиде да види какво става. След това баща ми излезе и дълго го нямаше. Мама умираше от притеснение. Обади се на Ем същата вечер. — Спомените идваха един след друг.

— Емили ми каза, че Ребека е направила магията така, че да се развали, когато пристигне „сенчестият мъж“. Майка ти е смятала, че аз ще мога да те защитя от Нокс и Паството. — Лицето му помръкна.

— Никой не може да ме защити освен самата аз. Сату беше права. Наистина съм жалка. — Отново сврях лице в коленете си. — Изобщо не съм като майка си.

Матю се изправи и ми протегна ръка.

— Ставай — заповяда ми рязко.

Сложих дланта си в неговата в очакване да ме прегърне и утеши. Но той пъхна ръцете ми в ръкавите на синята пухенка и отстъпи назад.

— Ти си вещица. Време е да се научиш да се грижиш за себе си.

— Не сега, Матю.