Аз, вещицата

— Измисли. — Снежинките от погледа на Матю заваляха по шията и раменете ми и инстинктивно намериха основните ми вени и артерии.

— Не мога. — Обзе ме паника. — Не съм никаква вещица.

— Престани да го повтаряш. Не е вярно и ти много добре го знаеш. — Внезапно ме пусна. — Затвори си очите и остани на място.

— Какво?

— Наблюдавам те от дни, Даяна. — Движеше се като диво животно, миризмата на карамфил беше толкова силна, че ме задушаваше. — Имаш нужда от неподвижност и притъпяване на сетивата, за да можеш само да чувстваш. — Бутна ме и аз залитнах. Когато се обърнах, той бе изчезнал.

Очите ми обходиха гората. Там беше зловещо тихо, животните се бяха изпокрили от силния хищник сред тях.

Затворих очи. Започнах да дишам дълбоко. Край мен повя вятър, първо в една посока, после в друга. Беше Матю, предизвикваше ме. Съсредоточих се върху дишането си и се опитах да остана неподвижна като останалите същества в гората.

Усетих стягане между очите. Вдишах дълбоко, спомних си съветите на Амира на упражненията по йога и на Март, която ми бе казала да оставя видението да мине пред мен. Стягането се превърна в изтръпване, а след това във възможност. Тогава вътрешното ми зрение, вещерското трето око, се отвори за първи път.

То огледа всичко живо в гората — растенията, енергията на земята, подземните води. Видях всяка жизнена сила ясно и цветно. Третото ми око забеляза зайците, приклекнали в дупка зад едно дърво. Сърцата им тупкаха силно от страх, след като бяха помирисали вампира. Зърнах и забулените сови, стреснати без време от следобедната дрямка от съществото, което се мяташе от клон на клон като пантера. Зайците и совите знаеха, че няма да му избягат.

— Царят на животните — прошепнах.

Тихият смях на Матю отекна през дърветата.

Нито едно същество в гората не можеше да спечели битка с Матю.

— Освен мен — казах задъхано.

Третото ми око огледа гората. Вампирът не е съвсем живо същество, затова ми бе трудно да го открия сред ослепителната енергия, която ме заобикаляше. Накрая забелязах очертанията му в мрака, беше като черна дупка. Бяха червени по краищата, там където свръхестествената му жизнена сила се докосваше до живия свят. Когато застанах с лице към него, инстинктите му го предупредиха, че съм го открила, и той изчезна между сенките на дърветата.

Двете ми очи бяха затворени, но вътрешното ми зрение работеше великолепно. Закрачих с надеждата, че ще го подмамя да ме последва. Сянката му се отдели от ствола на един клен зад мен, черно-червеният му силует се появи сред зеленината. Този път лицето ми остана обърнато в противоположната посока.

— Виждам те, Матю — казах му тихо.

— Нима, лъвице? И какво смяташ да правиш? — Засмя се отново, но продължи да ме преследва, като поддържеше постоянна дистанция. Вляво от мен имаше храст, затова се наведох надясно. Пред мен от пръста стърчаха острите ръбове на камък. Вдигнах високо крак, за да не се спъна.

Раздвижването на въздуха около гърдите ми подсказа, че има малка полянка. Вече не само живата природа в гората ми говореше. Цялата материя ми пращаше сигнали, за да ме води по пътя. Земя, въздух, огън и вода се свързаха със сетивата ми чрез леки убождания, които бяха много по-различни от посланията на флората и фауната в гората.

Енергията на Матю се концентрира и стана по-тъмна и дълбока. Тогава мракът в него, отсъствието на живот, изригна във въздуха в красив скок, на който всеки лъв би завидял. Разпери ръце, за да ме хване.

„Полети“, помислих си аз секунди преди пръстите му да докоснат кожата ми.

Вятърът премина през тялото ми с рязко свистене. Земята ме пусна и леко ме бутна нагоре. Точно както ми бе казал Матю, беше лесно, когато оставях тялото ми да върви след мислите ми. Беше също толкова лесно, като да следвам въображаема панделка към небесата.

Далеч долу Матю се преметна във въздуха и се приземи с лекота на крака точно там, където бях стояла преди няколко секунди.

Реех се над върховете на дърветата с широко отворени очи. Те сякаш бяха погълнали цялото море, бяха безкрайни като хоризонта и огрени от слънчева светлина и звезди. Косата ми се вееше, краищата на кичурите ми се превръщаха в пламъци, които облизваха лицето ми, без да го изгарят. Топлите им пипала галеха бузите ми, докато студения вятър свистеше покрай тях. Покрай мен премина гарван, озадачен от странното непознато същество, което споделяше въздушното му пространство.

Бледото лице на Матю беше обърнато към мен, в очите му се четеше почуда. Когато погледите ни се срещнаха, той се усмихна.

Никога преди не бях виждала такава красота. Обзе ме силно желание, изпитах гордост, че е мой.

Стрелнах се към нето и той веднага застана нащрек. Изръмжа, не беше сигурен какво ще направя, инстинктите му го предупреждаваха, че може да го нападна.

Спрях стремителния си полет с главата напред и се спуснах бавно, докато очите ни застанаха на едно ниво. Краката ми, обути в старите гумени ботуши на Сара, се вееха зад мен. Вятърът подухна кичур от косата ми към него.