Аз, вещицата

— Ще ми се да можем да те оставим да си избереш кога, но няма как — каза той строго. — Паството иска твоята сила, поне иска да я опознае. Търсят ръкописа на Ашмол, а за повече от век ти си единственото същество, което го е виждало.

— Искат също така теб и Рицарите на Лазар. — Отчаяно се мъчех да докажа, че не всичко се случваше заради мен и невежеството ми относно магиите.

— И преди можеха да унищожат братството. Паството е имало много възможности. — Матю очевидно ме преценяваше, претегляше силните и слабите ми страни. Това ме накара да се почувствам уязвима. — Но не се интересуват от него. Просто не искат да бъда с теб и да се сдобия с ръкописа.

— Но аз съм заобиколена от закрилници. Ти си с мен, Сара и Ем — също.

— Не можем да сме с теб във всеки миг, Даяна. А и искаш ли Сара и Емили да рискуват живота си, за да те пазят? — Тъп въпрос. Лицето му се изкриви. Отдалечи се от мен и очите му се свиха, докато се превърнаха в цепки.

— Плашиш ме — прошепнах, когато той клекна. И последните капки морфин се втурнаха през кръвообращението ми, подгонени от адреналина.

— Не е вярно — поклати той бавно глава и ми заприлича изцяло на вълк с развятата около лицето му коса. — Щях да помириша страха ти, ако наистина беше уплашена. Просто си объркана.

От гърлото му изригна хрип, който нямаше нищо общо със стоновете му на удоволствие. Отскочих назад.

— Това вече е друго — каза тихо той. — Поне вече знаеш как изглежда страхът.

— Защо го правиш? — прошепнах.

Изчезна, без да каже дума.

Премигнах.

— Матю?

Усетих две ледени докосвания по темето.

Матю висеше като прилеп в короната на дървото, ръцете му бяха разперени като криле. Краката му бяха захванати за един клон. Гледаше ме настойчиво и само снежинките, които валяха по мен, ми даваха представа къде шарят очите му.

— Аз не съм колега, с когото спориш. Това не е академичен диспут. Това е на живот и смърт.

— Слез веднага долу — казах аз рязко. — Показа ми аргументите си.

Не го видях да се приземява до мен, но усетих хладните му пръсти по шията и брадичката си. Извърна главата ми и оголи гърлото ми.

— Ако бях Жербер, вече да си мъртва — просъска той.

— Престани, Матю. — Опитах се да се освободя, но без резултат.

— Няма. — Стегна хватката си. — Сату се е опитала да те пречупи и заради това ти искаш да изчезнеш. Но трябва да се бориш.

— Аз го правя. — Бутнах го, за да подчертая думите си.

— Но не като човешко същество — отбеляза възмутено Матю. — Бори се като вещица.

И той отново изчезна. Този път не беше на дървото, нито усещах хладния му поглед по себе си.

— Уморена съм. Връщам се в къщата. — Не бях направила и три стъпки нататък, когато чух свистене. Матю ме бе метнал на рамо и аз бързо се движех в обратната посока.

— Никъде няма да ходиш.

— Сара и Ем ще излязат да ме търсят, ако продължаваш. — Една от тях със сигурност щеше да усети, че нещо не е наред. А ако пропуснат, Табита несъмнено щеше да се изнерви.

— Не, няма. — Матю ме пусна, когато навлязохме дълбоко в гората. — Обещаха да не напускат къщата, дори да пищиш, каквато и опасност да предусещат.

Отстъпих назад, исках да увелича разстоянието между себе си и огромните му черни очи. Мускулите на краката му се свиха, беше готов за скок. Когато се обърнах и побягнах, той вече беше пред мен. Обърнах се още веднъж, но той отново бе там. Около глезените ми полъхна.

— Добре — каза той доволно. Сви се в същата поза, която бе заел, докато дебнеше елена край Сет-Тур, и отново заплашително изръмжа.

Вятърът край краката ми повя на тласъци, но не се усили. Изтръпването се спусна от лактите към ноктите ми. Но вместо да потисна страха си, аз му позволих да нараства. От пръстите ми изскочиха сини електрически дъги.

— Използвай силата си — подкани той дрезгаво. — Не можеш да се биеш с мен по друг начин.

Махнах с ръка към него. Не изглеждаше много заплашително, но само това успях да измисля. Матю доказа само колко безплодни са усилията ми, като скочи към мен, завъртя ме и изчезна сред дърветата.

— Мъртва си, отново. — Гласът му долетя някъде отдясно.

— Каквото и да опитваш да направиш, не се получава! — извиках, обърната натам.

— Аз съм точно зад теб — прошепна той в ухото ми.

Писъкът ми раздра тишината в гората и около мен се завихри истински циклон.

— Не се приближавай! — изревах.

Матю обаче посегна с решителен поглед, ръцете му бръкнаха през преградата от вятър. Аз също се протегнах към него, управляваха ме инстинктите. Вихърът го бутна на земята. Той изглеждаше изненадан и от очите му надникна хищникът. Отново се приближи към мен и направи нов опит да премине бариерата от движещ се въздух. Въпреки че целенасочено се опитвах да го отблъсна, вихърът не реагираше както исках.

— Престани да се напъваш — посъветва ме Матю. Беше безстрашен и успя да премине през циклона. Пръстите му се впиха в раменете ми. — Майка ти те е омагьосала, за да не може никой да те принуждава да правиш магии, дори и ти самата.

— Тогава как да извикам магическата си сила, когато имам нужда от нея? Как да я контролирам?