Аз, вещицата

„Не го наранявай.“ Цялото ми съзнание бе съсредоточено върху неговата безопасност. Въздухът и огънят ми се подчиняваха, а третото ми око изпиваше тъмнината в него.

— Стой далеч от мен — изръмжа той. — Само за малко. — Матю се опитваше да овладее хищническите си инстинкти. Искаше да се втурне към мен. Царят на животните не обичаше да бъде надвиван.

Без да обръщам внимание на предупреждението му, свалих краката си надолу и стъпалата ми увиснаха на няколко сантиметра над земята. Протегнах ръка с дланта нагоре. Видях с вътрешното си зрение собствената си енергия: подвижна маса от сребърно и златно, зелено и синьо, която искреше като утринната звезда. Представих си как я вдигам нагоре и наблюдавах с интерес как се изтърколи от сърцето ми, премина през рамото, после по ръката ми.

В дланта си държах сфера, в която имаше небе, море, земя и огън. Древните философи биха я нарекли микрокосмос — малък свят, в който имаше парченца от мен и голямата вселена.

— За теб — изрекох с глух глас. Пръстът ми бутна сферата към него.

Матю я хвана. Движеше се като живак по хладната му плът. Енергията ми спря в ръката му.

— Какво е това? — попита той и забрави за желанието си да ловува.

— Това съм аз — отвърнах. Матю се вгледа в мен. Черните му зеници бяха покрили сиво-зелените му ириси. — Ти няма да ме нараниш. Аз също няма да те нараня.

Вампирът държеше внимателно микрокосмоса ми, боеше се да не разсипе и капка.

— Но все още не зная как да се бия — добавих тъжно. — Мога само да отлетя, ако ме застигне опасност.

— Това е най-важният урок за един воин, вещице. — От устата на Матю тази смятана от вампирите за обидна дума звучеше като гальовно име. — Трябва да се научиш да избираш битките си и да не се втурваш към тези, които не можеш да спечелиш.

— Ти боиш ли се от мен? — попитах. Все още летях над земята.

— Не — отрече той.

Усетих парене в третото си око. Той казваше истината.

— Въпреки всичко това в мен? — Погледът ми се спря на ярката сфера в ръката му.

Матю стана внимателен и предпазлив.

— И преди съм виждал вещици с много силни способности. Но все още не сме изследвали всичко у теб. Ще трябва да го открием.

— Никога не съм искала да го знам.

— Защо, Даяна? Защо си се отказала от тези дарби? — Ръката му се стегна, сякаш някой можеше да му открадне енергията ми, преди да я е разгадал докрай.

— Страх? Желание? — промълвих тихо и докоснах внушителните му скули с върховете на пръстите си. Отново се изненадах от силата на любовта, която изпитвах към него. Спомних си какво неговият приятел демон Бруно бе писал през шестнайсети век.

— „Желанието ме кара да вървя напред, а страхът ме възпира.“ Нима това не обяснява всичко, което се случва в този свят?

— Всичко, освен теб — отвърна той с дрезгав глас. — Теб не мога да те проумея.

Стъпалата ми докоснаха земята и аз отдръпнах пръсти от лицето му и бавно ги разперих. Тялото ми сякаш знаеше движенията, макар умът ми да ги смяташе за непознати. Парчето от себе си, което му бях дала, скочи от ръката му в моята. Дланта ми се затвори и енергията се върна бързо в мен. Усетих познатото изтръпване от присъствието на вещица и си дадох сметка, че тази вещица съм аз. Наведох глава, уплашена от съществото, в което се превръщах.

Матю пъхна пръст под падналата пред лицето ми коса.

— Нищо не може да те скрие от магията — нито мълчанието, нито волята, нито настойчивостта. Тя винаги ще те намира. Не можеш да се скриеш от нея.

— Това каза и майка ми в шахтата. Тя знаеше за нас. — Уплашено от спомена за Ла Пиер, вътрешното ми зрение бързо се затвори. Потреперих и Матю ме придърпа към себе си. В хладните му прегръдки не ми стана по-топло, но почувствах, че съм на сигурно място.

— Може би е по-лесно за тях, ако знаят, че не си сама — каза тихо Матю. Устните му бяха хладни и твърди и моите се отвориха, за да ги притиснат още повече. Той зарови лице в шията ми и го чух как шумно вдъхна аромата ми. Отдръпна се неохотно, поглади косата ми и ме загърна с якето.

— Ще ме научиш ли да се бия като твоите рицари?

Ръцете на Матю замръзнаха.

— Те са знаели как да се защитават много преди да дойдат при мен. Но в миналото съм обучавал воини — хора, вампири, демони. Дори Маркъс научих, а бог ми е свидетел, че той бе истинско предизвикателство. Но никога не съм обучавал вещица.

— Да си вървим у дома. — Глезенът ми още пулсираше и умората започваше да ме надвива. След няколко колебливи стъпки Матю ме метна на гърба си като дете, аз го прегърнах през врата и той тръгна с мен в здрача. — Благодаря ти отново, че ме намери — прошепнах му, когато къщата се появи пред нас. Знаеше, че този път нямам предвид Ла Пиер.

— Отдавна бях спрял да търся. Но тогава те видях в Бодлианската библиотека на Мабон. Историчка. И вещица. — Матю поклати невярващо глава.

— Затова е магия — казах и го целунах нежно по тила. Той все още мъркаше от удоволствие, когато ме свали на верандата.

После влезе в бараката, за да вземе дърва за огъня, и ме остави да се помиря с лелите си. И двете изглеждаха неспокойни.