Аз, вещицата

Когато влязохме, Матю кипна още вода за чая ми, преди да се зачете в „Сиракюз Пост Стандарт“. Не можеше да се мери с „Льо Монд“, но той изглеждаше доволен. След като моят вампир си намери занимание, аз започнах да поглъщам филия след филия от тостера. Ем и Сара си наляха още кафе и гледаха тревожно ръцете ми, когато ги доближавах до някой електрически уред.

— Тази сутрин май ще правя трета кана кафе — обяви Сара и изхвърли утайката от кафе-машината. Погледнах притеснено към Ем.

„Предимно безкофеиново е — уведоми ме тя, без да си отваря устата. — Смесвам го от години.“ Също като съобщенията по мобилния, този вид безмълвни послания вършеха работа, когато искаш да поговориш с някого насаме в тази къща.

Усмихнах се широко и върнах вниманието си върху тостера. Намазах последното масло върху филийката си и се почудих лениво дали има още.

До лакътя ми се появи пластмасова кутия.

Обърнах се, за да благодаря на Ем, но тя бе в другия край на кухнята. Както и Сара. Матю вдигна поглед от вестника и се взря в хладилника.

Вратата се отвори и видях как конфитюрът и горчицата се пренаредиха на горната полица. След това вратата се затвори.

— Това къщата ли го направи? — попита небрежно Матю.

— Не — отвърна Сара и ме погледна с интерес. — Беше Даяна.

— Какво става? — Затаих дъх и погледнах маслото.

— Ти ни кажи — подкани ме строго Сара. — Тъкмо мажеше деветата си филия, когато вратата на хладилника се отвори и маслото полетя.

— Само се почудих дали има още. — Вдигнах празната кутия.

Ем плесна радостно с ръце на новата ми демонстрация на вещерски умения, а Сара настоя да се опитам да взема нещо друго от хладилника. Ала каквото и да виках, то отказваше да дойде при мен.

— Опитай с шкафовете — предложи Ем. — Вратите не са толкова тежки.

Матю ни гледаше с интерес.

— Почуди се за маслото, защото ти трябваше, нали?

Кимнах.

— А когато вчера полетя, поиска ли от въздуха да ти съдейства?

— Казах си: „Полети!“ и полетях. Имах по-голяма нужда да го направя, отколкото ми трябваше маслото. Ти се канеше да ме убиеш. Отново.

— Даяна е летяла? — попита тихо Сара.

— В момента имаш ли нужда от нещо? — попита Матю.

— Да седна. — Коленете ми малко трепереха.

Един кухненски стол се плъзна по пода и спря точно зад мен.

Матю се усмихна доволно и вдигна пак вестника.

— Точно както си мислех — промърмори той и се зачете в заглавията.

Сара измъкна вестника от ръцете му.

— Престани да се хилиш като Чешърския котарак. Какво си мислил?

Когато чу да се споменава друг представител на нейния вид, Табита влезе в къщата през отвора във вратата. С истинска отдаденост в очите, тя хвърли в краката на Матю малка мъртва полска мишка.

— Merci, ma petite — благодари й сериозно Матю. — За съжаление в момента не съм гладен.

Табита се прозя тъжно и завлече почерпката си в ъгъла, където започна да я размята с предните лапи, сякаш я наказваше, че не е успяла да задоволи Матю.

Сара повтори невъзмутимо въпроса си:

— Какво си мислил?

— Магиите, които Ребека и Стивън са направили, не позволяват на никого да принуждава Даяна да прави магии. Нейните способности са обвързани с необходимостта. Много умно. — Той изглади смачкания вестник и продължи да чете.

— Умно, но невъзможно — прогърмя Сара.

— Не е невъзможно — възрази той. — Трябва да мислим като родителите й. Ребека е предсказала случилото се в Ла Пиер, не в подробности, но е знаела, че дъщеря й ще бъде държана в плен от друга вещица. Също така е знаела, че тя ще се спаси. Затова магията й не се е развалила. Даяна не е имала нужда от магическите си способности.

— Но как тогава да научим Даяна да контролира силата си, щом не може да я вика по желание? — удиви се леля ми.

Къщата не ни остави да обсъдим възможностите. Чу се звук като от снаряд, а след това като че ли някой затанцува степ.

— О, боже — простена Сара. — Сега пък какво иска?

Матю остави вестника.

— Нещо не е наред ли?

— Къщата ни вика. Тряска вратите в килера и след това мести мебелите, за да ни привлече вниманието. — Облизах маслото от пръстите си и тръгнах през всекидневната. Светлините в предния коридор потрепнаха.

— Добре, добре — каза сприхаво Сара. — Идваме.

Последвахме лелите ми към килера. Къщата бутна едно кресло към мен.

— Иска Даяна — обясни ненужно Ем.

Къщата може и да искаше мен, но не подозираше за намесата на вампира закрилник с бързи рефлекси. Матю протегна крак и спря креслото, преди то да ме удари отзад по краката. Чу се пукане от сблъсъка на старо дърво в силни кости.

— Не се тревожи, Матю. Къщата просто иска да седна. — Направих го и зачаках следващия й ход.

— Къщата трябва да се научи на по-добри обноски — изтъкна той.

— Откъде се появи люлеещият се стол на мама? Отървахме се от него преди години — промърмори Сара и сви устни към стария стол до предния прозорец.

— Люлеещият стол се върна и баба заедно с него — обадих се аз. — Тя ни посрещна, когато пристигнахме.

— Елизабет с нея ли беше? — поинтересува се Ем и седна на неудобния викториански диван. — Висока? Със сериозно изражение?

— Да. Не я видях добре обаче. Тя стоеше през повечето време зад вратата.