Аз, вещицата

„Вече си достатъчно голяма и за да продължиш търсенето, което започнахме, когато ти се роди — търсенето на информация за теб и твоите магически способности. Получихме тази бележка заедно с рисунката, когато ти беше на три години. Дойде в плик с клеймо от Израел. Секретарят на катедрата ни каза, че няма обратен адрес или подпис. Само бележката и изображението.

През последните четири години се опитвахме да ги разгадаем. Не можехме да задаваме много въпроси. Но смятаме, че на рисунката е изобразена сватба.“

— Наистина е сватба, химическият брак между живака и сярата. Това е важна стъпка в получаването на философския камък. — Гласът ми прозвуча грубо и дрезгаво.

Това бе едно от най-красивите изображения на този процес, които бях виждала. Жена със златиста коса в чисто бяла рокля и с бяла роза в ръката. Това бе послание към бледия й тъмнокос съпруг, че тя е чиста и достойна за него. Той бе в черни и червени дрехи и я държеше за другата ръка. И също държеше роза, но неговата беше червена като прясна кръв, символ на любовта и смъртта. Зад двойката се виждаха гостите на сватбата, които олицетворяваха химикали и химични елементи. Наоколо се виждаше пейзаж от дървета и каменисти планини. Цяла животинска менажерия се бе събрала, за да стане свидетел на церемонията: гарвани, орли, жаби, лъвове, пауни, пеликани. Еднорог и вълк стояха един до друг в централната част на фона, зад булката и младоженеца. Цялата сцена беше изобразена в разперените криле на птица феникс, чиито пера горяха по краищата и главата й бе извита така, че да наблюдава случващото се.

— Какво означава това? — попита Ем.

— Че някой дълго време е чакал с Матю да се намерим.

— Как би могла тази рисунка да изобразява теб и Матю? — Сара проточи шия, за да я разгледа по-добре.

— Кралицата носи герба на Матю. — Косата на булката бе прихваната с диадема от сребро и злато. В средата й, точно на челото, имаше скъпоценен камък с формата на полумесец с една звезда над него.

Матю се пресегна покрай рисунката и взе останалата част от писмото на майка ми.

— Имаш ли нещо против да продължа да чета? — попита той внимателно.

Поклатих глава. Страницата от ръкописа още лежеше на коленете ми. Ем и Сара усещаха скритата енергия, затова бяха предпазливи в присъствието на непознат омагьосан предмет и останаха по местата си.

„Смятаме, че жената в бяло си ти, Даяна. Но не сме толкова сигурни за самоличността на тъмния мъж. Виждала съм го в сънищата ти, но е неуловим. Той върви през бъдещето ти, но също така присъства и в миналото. Винаги се крие в сенките, никога не излиза на светло. И въпреки че е опасен, той не представлява никаква заплаха за теб. Той вече с теб ли е? Надявам се. Ще ми се да го бях познавала. Щях да му разкажа толкова много неща за теб. — Матю млъкна, след като произнесе последните думи. — Надяваме се двамата да успеете да откриете източника на тази рисунка. Баща ти смята, че е от стара книга. Понякога виждаме върху страницата движещ се текст, но след това буквите изчезват за седмици, дори месеци.“

Сара скочи от креслото си.

— Дай ми тази рисунка.

— Тя е от книгата, за която ти разказвах. Онази от Оксфорд. — Подадох й я неохотно.

— Доста е тежка — установи тя и тръгна смръщена към прозореца. Преобръща дълго страницата и я оглежда от всички страни. — Не виждам никакви думи. Разбира се, нищо чудно. Ако този лист е откъснат от книгата, към която принадлежи, тогава магията е зле повредена.

— Затова ли думите, които видях, се движеха толкова бързо?

Сара кимна.

— Вероятно. Търсили са тази страница и не са могли да я намерят.

— Страници. — Това беше подробност, която не бях казала на Матю.

— Как така страници? — Матю заобиколи стола и от погледа му върху мен се посипаха малки ледени частички.

— Това не е единствената липсваща страница от ръкописа на Ашмол.

— Колко са?