Аз, вещицата

— Напоследък тук не се навъртат толкова призраци — добави Сара. — Според нас това е далечна братовчедка на семейство Бишъп, която е починала през 70-те години на деветнайсети век.

През комина се спусна кълбо зелена прежда и две куки за плетене.

— Да не би къщата да мисли, че трябва да се науча да плета?

— Това е мое. Преди няколко години бях започнала да плета пуловер, а после той изчезна. Къщата краде всякакви такива неща и ги крие — обясни Емили на Матю, докато си прибираше ръкоделието. Посочи към дивана с ужасната флорална дамаска.

— Ела да поседнем. Понякога на къщата й трябва известно време, за да ни покаже какво има предвид. Липсват ни няколко снимки, телефонен указател, поднос за пуйка и любимото ми зимно палто.

Не беше чудно, че на Матю му бе трудно да се отпусне. Липсващият порцеланов поднос можеше и да го обезглави. Но направи всичко възможно, за да изглежда спокоен. Сара седна в близкото кресло. Изглеждаше раздразнена.

— Хайде, да приключваме — сопна се тя след няколко минути. — Имам работа за вършене.

От цепнатина в зелената ламперия до камината се измуши дебел кафяв плик. След това се стрелна през всекидневната и падна в скута ми.

На предната му страна със синьо мастило бе написано „Даяна“. Разпознах женствения ситен почерк на майка ми, който бях виждала на разрешителните бележки и картичките за рожден ден.

— От мама. — Погледнах учудено Сара. — Какво е това?

Тя беше също толкова изненадана.

— Нямам представа.

Вътре имаше по-малък плик и нещо внимателно увито в пластове опаковъчна хартия. Пликът бе бледозелен с по-тъмнозелени краища. Татко ми бе помогнал да го избера за рождения ден на мама. В ъгъла му имаше релефни бели и зелени лилии. Очите ми се напълниха със сълзи.

— Искаш ли да останеш сама? — попита тихо Матю, който вече бе станал.

— Останете. Моля ви.

Разтреперана отворих плика и разгънах опаковъчната хартия. Датата под лилиите — 13 август 1983 година — привлече веднага вниманието ми.

Седмият ми рожден ден. Беше само дни преди родителите ми да заминат за Нигерия.

Прегледах бързо първата страница от писмото на майка ми. Листът се изплъзна от пръстите ми и падна на пода.

Страхът на Ем бе осезателен.

— Даяна? Какво има?

Без да й отговоря, притиснах останалата част от писмото към бедрото си и вдигнах кафявия плик, който къщата бе крила по поръчка на майка ми. Извадих плосък правоъгълен предмет. Беше по-тежък, отколкото трябваше, и искреше от енергия.

Познах тази енергия, бях я чувствала и преди.

Матю чу как кръвта ми запя. Застана до мен и постави внимателно длани върху раменете ми.

Развих опаковъчната хартия. Най-отгоре, скрито от погледа на Матю и увито в още хартия, имаше листче обикновена бяла хартия с пожълтели от времето краища. На него бяха написани три реда.

— „В началото бе липса и желание — прошепнах аз през стиснато гърло. — В началото бе кръв и страх.“

— „В началото бе откриване на вещиците“ — довърши Матю, като погледна през рамото ми.

След като подадох листчето в очаквателно протегнатите пръсти на Матю, той го приближи към носа си за миг и след това го протегна към Сара. Махнах и последната опаковъчна хартия.

В скута ми стоеше една от липсващите страници от ръкописа на Ашмол.

— Господи — възкликна той задъхано. — Дали е това, което си мисля? Как се е озовало у майка ти?

— Обяснява в писмото — казах аз като насън и се взрях в ярко оцветеното изображение.

Матю се наведе и вдигна писмото.

„Скъпа моя Даяна. Днес ставаш на седем години, магическа възраст за всяка вещица, когато способностите започват да се оформят. Но твоята сила клокочи откакто си родена. Ти винаги си била различна.“

Коленете ми се огънаха под невероятната тежест на изображението.

„Ако четеш това, значи с баща ти сме успели. Успяхме да убедим Паството, че им трябва магическата сила на баща ти, а не твоята. Не бива да се обвиняваш. Това бе единственото възможно решение, което можехме да вземем. Вярваме, че вече си достатъчно голяма, за да разбереш.“

Матю леко ме стисна за рамото, преди да продължи: