Аз, вещицата

— Понякога децата се раждат в амниотичния мехур. Това е знак за късмет — обясни Сара.

Свободната ръка на Матю докосна тила ми.

— Булото означава много повече от късмет. В миналото се е смятало, че така се раждат великите предсказатели. Някои пък вярват, че това е знак, че ще станеш вампир, вещица или върколак. — Той ми се усмихна.

— Къде е? — попита Ем леля ми.

С Матю едновременно и много бързо извърнахме глави.

— Кое? — попитахме в един глас.

— Булото има огромна сила. Стивън и Ребека сигурно са го запазили.

Всички погледнахме към цепнатината в ламперията. В камината тупна телефонен указател и вдигна облак сажди във въздуха.

— Как се съхранява було? — почудих се аз. — Поставя се в торбичка или какво?

— По традиция се притиска парче хартия или плат към лицето на бебето и булото залепва за него. След това тази хартия се запазва — обясни Ем.

Извърнахме очи към страницата от ръкописа на Ашмол. Сара отново я взе и я огледа внимателно. Произнесе няколко думи и пак се взря в нея.

— Има нещо странно в тази рисунка — каза тя. — Но булото на Даяна не е полепнало по нея.

Изпитах облекчение. Щеше да е прекалено странно, ако беше така.

— Това ли е всичко, или сестра ми има и други тайни, които иска да сподели с нас? — подхвърли язвително Сара. Матю я погледна укорително. — Извинявай, Даяна — промълви тя.

— Има още малко. Ще го понесеш ли, скъпа?

Сграбчих свободната му ръка и кимнах. Той приседна на страничната облегалка на креслото, което леко изскърца под тежестта му.

„Опитай се да не бъдеш много жестока със себе си занапред. Проявявай здрав разум и се доверявай на инстинктите си. Не е кой знае какъв съвет, но това е всичко, което една майка може да предложи. Много ни е трудно да те напуснем, но това е единствената ни възможност, иначе трябва да те изгубим завинаги. Прости ни. Ако сме те наранили, то е защото те обичаме прекалено много.“

Мама

В стаята настъпи тишина и дори къщата затаи дъх. Изпитах дълбоко в себе си ужасно чувство за загуба. После една сълза се търколи от окото ми. Уголеми се колкото снежна топка и пльосна на пода. Почувствах, че краката ми се втечняват.

— Ето го, започва — предупреди Сара.

Матю хвърли листа от писмото, вдигна ме от стола и ме изведе през пътната врата. Постави ме на алеята и пръстите на краката ми се впиха в пръстта. Вещерската вода се оттече безобидно в почвата, докато сълзите ми се стичаха. Ръцете на Матю се плъзнаха изотзад по талията ми. Тялото му ме пазеше от останалия свят и аз се отпуснах на гърдите му.

— Спокойно — прошепна той в ухото ми.

Вещерската вода изчезна, но остави след себе си болезнено чувство за загуба, което никога нямаше напълно да отмине.

— Ще ми се сега да са тук — изплаках. — Майка ми и баща ми щяха да знаят какво да направят.

— Знам, че ти липсват. Но те не са знаели какво да правят. Като всички родители те са постъпвали както е било най-добре за момента.

— Майка ми те е видяла, предсказала е и какво може да направи Паството. Тя беше страхотна ясновидка.

— И ти ще станеш като нея някой ден. Дотогава обаче ще трябва да се справяме, без да знаем какво ни готви бъдещето. Но сме двама. Не се налага да се бориш сама.

Върнахме се в къщата, където Сара и Ем разглеждаха внимателно страницата от ръкописа. Казах, че е редно да си направим още чай и кафе. Матю тръгна с мен към кухнята, макар погледът му да бе привлечен от ярко оцветената рисунка.

Кухнята приличаше на бойно поле както винаги. Всяка повърхност бе покрита със съдове. Докато чайникът заври и кафето стане готово, запретнах ръкави да измия съдовете.

Телефонът на Матю забръмча в джоба му. Той не му обърна внимание, защото слагаше още дърва в камината.

— Трябва да вдигнеш — казах аз и излях почистваш препарат в мивката.

Той извади телефона си. Лицето му издаваше, че не иска да се обади.

— Oui?

Сигурно бе Изабо. Нещо се бе объркало, някой не беше там, където трябваше. Не можех да уловя детайлите в задъхания им разговор, но тревогата на Матю бе очевидна. Той даде няколко нареждания на висок глас и прекъсна връзката.

— Изабо добре ли е? — Прокарах пръстите си под топлата струя, като се надявах да няма повече кризи.

Матю застана зад мен и започна да разтрива раменете ми.

— Тя е добре. Не беше Изабо, а Ален. Той върши работа за семейството и се е натъкнал на неочаквана ситуация.

— Работа? — Взех гъбата и започнах да мия. — За Рицарите на Лазар?

— Да — отвърна той едносрично.

— Кой е Ален? — Оставих чистата чиния на сушилнята.