Аз, вещицата

Сара и Матю се надвесиха над листа от алхимичния ръкопис.

— Защо е толкова тежък? — Леля ми вдигна края му и претегли внимателно тежестта му.

— Не ми се струва тежък — възрази Матю, след като го взе от ръцете й. — Но има нещо странно в миризмата му.

Сара го помириса.

— Не, просто си мирише на старо.

— Не е само това. Знам как миришат старите книги — подметна той саркастично.

Ем и аз от своя страна бяхме по-заинтригувани от енигматичната бележка.

— Какво според теб означава? — попитах, като дръпнах един стол да седна.

— Не съм сигурна — поколеба се Ем. — Кръвта обикновено символизира семейство, война или смърт. Но липсата? Дали не означава, че страницата липсва от книгата? Или пък предупреждава родителите ти, че няма да са край теб, докато растеш?

— Погледни последния ред. Дали родителите ми не са открили нещо в Африка?

— Или пък ти си откритието на вещиците? — предположи предпазливо Ем.

— Последният ред може да се отнася за откриването на ръкописа на Ашмол от Даяна — намеси се Матю, като вдигна поглед от алхимичната сватба.

— Ти си убеден, че винаги става въпрос за мен и ръкописа — промърморих. — В бележката се споменава темата на есето ти за „Ол Соулс“ — страх и желание. Това не ти ли се струва странно?

— Не по-странно от факта, че бялата кралица на рисунката носи моя герб. — Матю ми показа илюстрацията.

— Тя е олицетворение на живака, който символизира непостоянството в алхимията — обясних аз.

— Живак? — Матю изглеждаше развеселен. — Металното перпетуум мобиле?

— Би могло да се каже. — Усмихнах се, като си спомних сферата с енергия, която му бях дала.

— Ами червеният крал?

— Той е стабилен и здраво стъпил на земята. — Намръщих се. — Но също така би трябвало да олицетворява слънцето, затова обикновено не го изобразяват в черни и червени дрехи.

— Значи може кралят да не съм аз, нито кралицата да си ти. — Той докосна леко с върховете на пръстите си лицето на жената в бяло.

— Може — произнесох бавно и си спомних пасаж от копието на „Aurora“ в библиотеката на Матю. — „Внимавайте всички и се вслушайте в мен вие, които населявате този свят: любимият ми, който е червен, ме повика. Той ме търси и ме намери. Аз съм цветето в полето, лилия, цъфнала на поляната. Аз съм майката на истинската любов и на страха, но и на разбирането и благословената надежда.“

— Какво е това? — Матю докосна лицето ми. — Звучи библейски, но думите не са съвсем като от Библията.

— Това е откъс от „Aurora Consurgens“, описващ алхимичната сватба. — Погледите ни се срещнаха. Когато въздухът в стаята натежа, смених темата. — Защо баща ми е казал, че трябва да пътувам, за да разбера значението на рисунката?

— Клеймото е израелско. Може би Стивън е имал предвид, че трябва да се върнеш там.

— В университета в Йерусалим има много алхимични ръкописи. Повечето са на Исак Нютон. — Като знаех историята на Матю в този град, да не говорим за Рицарите на Лазар, не изгарях от желание да отида там.

— Израел за баща ти не би означавал „далечно пътуване“ — намеси се Сара и седна срещу мен. Ем отиде и седна до нея.

— А какво би означавало далечно пътуване? — Матю взе писмото на майка ми и зачете последната страница за още подсказки.

— Пустинята на Австралия, Уайоминг, Мали. Това бяха любимите му места за пътуване във времето.

Думите й прорязаха слуха ми, почувствах се точно както когато чух, че съм омагьосана. Знаех, че някои вещици могат да се местят между миналото, настоящето и бъдещето, но никога не се бях сетила да попитам дали член от семейството ми няма тази способност. Беше рядка дарба, почти колкото вещерския огън.

— Стивън Проктър е можел да пътува във времето? — Матю говореше пресилено спокойно, точно както ставаше почти всеки път, когато чуеше за магии.

Сара кимна.

— Да. Стивън пътуваше до миналото и до бъдещето поне веднъж годишно, обикновено след ежегодната конференция на антрополозите през декември.

— Има нещо на гърба на писмото на Ребека. — Ем се наведе, за да види по-добре.

Матю бързо го преобърна.

— Хвърлих страницата, за да те изведа, преди да потече вещерската вода. Не го видях. Не е с почерка на майка ти — каза той и ми подаде листа.

Буквите, изписани с молив, имаха издължени завъртулки.

„Помни, Даяна: «Най-красивото преживяване е мистериозното. Това е основната емоция в сърцето на истинското изкуство и истинската наука. Който не я познава, вече не може да се учудва и да се възхищава. Той е като мъртъв и зрението му е замъглено».“

Бях виждала някъде този почерк. Прехвърлях образи в дълбините на съзнанието си и се опитвах да открия къде, но без успех.

— Кой би написал цитат от Алберт Айнщайн на гърба на писмото на мама? — попитах Сара и Ем, като обърнах страницата към тях и се озадачих, когато познах по израженията им, че знаят кой.