Аз, вещицата

— Това е още по-невероятно дори — призна Матю. — Стига да направиш правилния избор, никой не казва и дума. Няколко години в Светите земи, животозастрашаваща болест, вероятност да изгубят наследство — все отлични извинения за хората да си затворят очите.

— Е, както и да е, не мога да пътувам във времето. Няма го в ДНК теста ми.

— Разбира се, че можеш. Правиш го от дете. — Сара звучеше самодоволно, тъй като дискредитира научните открития на Матю. — Първия път стана, когато беше на три годинки. Родителите ти се уплашиха до смърт, повикаха полиция, беше страшна суматоха. Четири часа по-късно те намериха седнала на високото столче в кухнята да ядеш парче торта. Сигурно си била гладна и си се върнала на собствения си рожден ден. След това всеки път, когато изчезнеше, решавахме, че си в някое друго време и скоро ще се появиш. А ти доста често изчезваше.

Тревогата ми за бебето, което пътува във времето, бързо се стопи, когато осъзнах, че така имам възможност да разреша всяка историческа загадка. Пред очите ми светна.

Матю вече се бе сетил за това и търпеливо ме чакаше да настигна мисълта му.

— Каквото и да е искал баща ти, няма да се връщаш в 1859 година — заяви той твърдо. Обърна стола си и двамата застанахме лице в лице. — Няма да си играеш с времето. Разбра ли?

Дори след като го уверих, че ще остана в настоящето, никой не ме остави на мира нито за секунда. Тримата си ме предаваха един на друг толкова изкусно, че хореографията им бе достойна за „Бродуей“. Ем ме последва на горния етаж под предлог, че иска да провери дали има достатъчно кърпи, макар да знаех много добре къде се намира шкафът, където ги държаха. Когато излязох от банята, Матю лежеше на леглото и си играеше с телефона си. Остана на горния етаж, когато слязох долу да си направя чай, защото знаеше, че Сара и Ем ще ме чакат във всекидневната.

Държах металната кутия на Март и се чувствах виновна, че пропуснах предния ден и наруших обещанието си към нея. Реших да пия от чая й днес, напълних чайника и отворих капака. Миризмата на седефчета отключи болезнен спомен за полета със Сату. Стиснах капака здраво и се съсредоточих върху другите аромати и щастливите спомени от Сет-Тур. Липсваха ми сивите каменни стени на замъка, градината, Март, Ракаса, дори Изабо.

— Откъде имаш това, Даяна? — Сара се приближи към мен и посочи металната кутия.

— Направихме го заедно с Март.

— Това икономката на майка му ли беше? Онази, която е лекувала гърба ти?

— Март е икономката на Изабо, да. — Наблегнах на истинските им имена. — Вампирите имат имена, също като вещиците. Трябва да ги научиш.

Сара помириса чая.

— Предлагам ти да отидеш на лекар, който да ти предпише лекарства, а не да разчиташ на някакви билкови отвари.

— Д-р Фаулър ще намери време да те приеме, ако искаш нещо по-ефикасно — подкрепи я току-що влязлата Ем. — Дори и Сара не е голяма защитница на билковата контрацепция.

Скрих объркването си, като пуснах чаена торбичка в чашата. Държах съзнанието си празно, а лицето си — скрито.

— Всичко е наред. Няма нужда да ходя при д-р Фаулър.

— Така е. Не ти трябва, щом спиш с вампир. Те не могат да се възпроизвеждат — не и по начина, който контрацепцията може да предотврати. Само трябва да внимаваш да не забие зъби в шията ти.

— Знам, Сара.

Но не беше така. Защо Март така внимателно ме бе учила да правя напълно ненужен чай? Матю беше категоричен, че не може да има деца по начина, по който го правят топлокръвните. Въпреки обещанието ми към Март, излях чая в мивката и изхвърлих торбичката. Оставих металната кутия на горната полица, където щеше да е далеч от очите ми.

В късния следобед след безкрайни разговори за бележката, писмото и рисунката все още не бяхме дори започнали да разгадаваме мистерията с ръкописа на Ашмол и връзката на баща ми с него. Лелите ми се заеха да приготвят вечеря, което означаваше, че Ем печеше пиле, а през това време Сара пиеше бърбън и мрънкаше за количеството зеленчуци в гарнитурата. Матю се въртеше край бокса, беше необичайно неспокоен.

— Ела — повика ме и ме хвана за ръката. — Трябва да се упражняваш.

Всъщност той имаше нужда от свеж въздух, не аз, но идеята да излезем навън ми хареса. Намерих в килера чифт мои стари маратонки. Бяха износени, но ми ставаха по-добре от ботушите на Сара.

Стигнахме до първото ябълково дърво, където Матю ме завъртя и ме притисна с тялото си към стария чворест ствол. Ниските клони ни скриваха от къщата.

Въпреки че бях като в капан, не отвърнах с вещерски вятър. В мен напираха много по-други чувства.

— Господи, тази къща е претъпкана — оплака се Матю и изчака колкото думите да излязат от устата му, преди отново да залепи устни към моите.