Аз, вещицата

— Не — намеси се решително Мириам. — Още не си достатъчно укрепнал. Освен това аз съм го правила стотици пъти. — Чух как нещо се раздира. След нападението на Жулиет вече знаех, че звукът е от разкъсана вампирска плът.

— Във вампир ли ще ме превърнат? — прошепнах на Ем.

— Не, скъпа. — Гласът на Матю бе решителен. — Изгуби много кръв, аз я изпих. Маркъс ти прелива човешка кръв. А сега Мириам трябва да се погрижи за шията ти.

— О! — Струваше ми се прекалено сложно да го проумея. Главата ми бе замаяна, езикът и гърлото не ме слушаха. — Жадна съм.

— Копнееш за вампирска кръв, но няма да я получиш. Стой неподвижна — нареди твърдо Матю и толкова силно притисна раменете ми, че ме заболя. Хладните ръце на Маркъс преминаха покрай ушите ми, стигнаха до челюстите и задържаха устата ми затворена. — И, Мириам…

— Спри да се тревожиш, Матю — сопна му се тя. — Правила съм това с топлокръвни много преди ти да се преродиш.

Нещо остро сряза шията ми и въздухът се изпълни с миризма на кръв.

Порязването бе последвано от болка, която бе едновременно смразяваща и пареща. Студът и жегата се усилиха, потънаха под кожата ми и се просмукаха в костите и мускулите.

Исках да избягам от ледените вълни, но двама вампири ме притискаха надолу. Устата ми бе здраво затворена, затова можех да издавам само приглушени уплашени стонове.

— Не виждам артерията — мърмореше тихо Мириам. — Раната трябва да се почисти. — Тя отпи една-единствена шумна глътка кръв. Кожата моментално стана безчувствена, но агонията се върна с пълна сила, щом устните й се отдръпнаха.

Силната болка изпълни кръвообращението ми с адреналин и ме обзе паника. Край мен се появиха сивите стени на Ла Пиер, невъзможността ми да помръдна сякаш ме върна обратно в лапите на Сату.

Пръстите на Матю се забиха в раменете ми и ме върнаха отново в гората до къщата на семейство Бишъп.

— Кажи й какво правиш, Мириам. Заради онази финландска вещица тя се страхува от всичко, което не може да види.

— Просто капки от моята кръв, Даяна, които се стичат от китката ми — обясни спокойно Мириам. — Знам, че боли, но няма друг начин. Вампирската кръв ще те излекува. Ще затвори артерията ти по-бързо от шевовете, които може да ти направи хирург. Не бива да се притесняваш. Няма начин такова малко количество, поставено на конкретно място, да те направи една от нас.

След като чух обясненията й, вече усещах всяка капка кръв, която падаше върху отворената ми рана. Тя попиваше във вещерската ми плът и предизвикваше моментална поява на тъкан. Помислих си, че това действие изисква огромно самообладание от вампира, който го прави, за да не се поддаде на глада си. Накрая капките, които предизвикваха изгарящ студ, свършиха.

— Готово — съобщи Мириам с облекчение. — Сега трябва само да зашия среза. — Пръстите й започнаха да се движат бързо над шията ми. — Опитах се да ти направя гладък шев, Даяна, но Матю разкъса плътта ти със зъби.

— Ще те преместим в къщата — обади се той.

Хвана ме за раменете, а Маркъс за краката. Мириам вървеше до нас и носеше медицинските инструменти. Някой бе докарал рейнджровъра и той ни чакаше с отворена задна врата. Матю и Мириам си размениха местата и той изчезна в колата, готов да ме поеме.

— Мириам — прошепнах аз. Тя се наведе към мен. — Ако нещо се обърка… — Не успях да довърша, но тя със сигурност ме разбра. Все още бях вещица. Но предпочитах да стана вампир, отколкото да умра.

Тя се взря в очите ми за миг, след това кимна.

— Да не си посмяла да умираш. Той ще ме убие, ако направя това, за което ме молиш.

Матю не спираше да говори по целия път към къщата, целуваше ме нежно всеки път, когато се унасях. Въпреки че внимаваше, за мен всеки път бе мъчително.

В къщата Сара и Ем се засуетиха да събират възглавници. Направиха от тях легло пред камината в стаята до кухнята. Сара запали дървата с няколко думи и жестове. Огънят запламтя, но аз продължавах да треперя неконтролируемо, студът бе проникнал до костния ми мозък.

Матю ме положи върху възглавниците и ме зави с юргани, а Мириам превърза шията ми. Докато го правеше, моят съпруг и неговият син си шепнеха в ъгъла.

— Точно от това се нуждае и аз знам къде са й белите дробове — каза нетърпеливо Маркъс. — Няма да пробия нищо.

— Тя е силна. Никакъв централен източник. Повече няма да го обсъждаме. Само разкарай останките от трупа на Жулиет — нареди Матю. Гласът му бе тих, но не търпеше възражения.

— Ще се погрижа — обеща Маркъс. Обърна се и след малко предната врата се тресна зад гърба му. После се чу ревът на рейнджровъра.

Старинният часовник до предния вход отброяваше минутите. Топлината се просмука в костите ми и ми се приспа. Матю седеше до мен, стискаше силно ръката ми и я дърпаше всеки път, когато се предавах на забравата.

Накрая Мириам произнесе вълшебната дума: „стабилна“. Вече можех да се предам на мрака, който напираше от ъглите на съзнанието ми. Сара и Ем ме целунаха и излязоха. Мириам ги последва. Накрая край мен бяха само Матю и благословената тишина.

Но когато всичко утихна, мислите ми се върнаха към Жулиет.

— Аз я убих. — Сърцето ми биеше бързо.