Аз, вещицата

— И аз така си мислех. Но Жербер вече ме притежаваше. — Очите на Жулиет се обърнаха към мен. Те искряха, което означаваше, че скоро се е хранила. — Той ще притежава и теб, Даяна, по начини, които не можеш да си представиш. И които само аз познавам. Ще си негова и няма да можеш да бъдеш вече ничия друга.

— Не — извика Матю и се хвърли към нея, но тя се отдръпна.

— Няма време за игри, Матю — изтъкна Жулиет.

Премести се толкова бързо, че погледът ми не успяваше да я проследи. След това бавно и победоносно се отдалечи от него. Чу се звук от разкъсване на плът и от гърлото му потече кръв.

— Засега това ми е достатъчно — заяви доволно тя.

В главата ми забуча. Матю застана между мен и нея. Дори несъвършеният ми нос на топлокръвна помирисваше металния вкус на кръвта му. Тя попиваше в пуловера му, петното на гърдите му ставаше все по-голямо.

— Не го прави, Жулиет. Ако някога си ме обичала, ще я пуснеш. Тя не заслужава да попадне в ръцете на Жербер.

Жулиет отговори, като вдигна високо крак и ритна с него Матю в корема. Той се преви като отсечен.

— И аз не заслужавах да попадна в ръцете на Жербер. — Бе на ръба на истерията. — Но заслужавах теб. Ти ми принадлежеше, Матю.

Ръцете ми натежаха и без да поглеждам, знаех, че държа лък и стрела. Отстъпих от двамата вампири и вдигнах ръце.

— Бягай! — извика Матю.

— Не — изрекох с глас, който не беше мой. Присвих очи. Жулиет беше близо до Матю, но можех да пусна стрелата, без да го засегна. Едно движение на дясната ми ръка и Жулиет щеше да е мъртва. Ала въпреки това се поколебах, никога преди това не бях убивала.

Този миг неувереност беше достатъчен на вампирката. Пръстите й се впиха в гърдите на Матю и тя започна да къса дрехите и плътта му като хартия. Той простена от болка и Жулиет победоносно извика.

Всичкото ми колебание изчезна, дясната ми ръка се приготви за действие. От пръстите на лявата излетя огнено кълбо. Жулиет чу избухването на пламъците и подуши сярата във въздуха. Обърна се и ноктите й се отдръпнаха от дупката в гърдите на Матю. Не можеше да повярва на очите си. Черните, златисти и червени огнени езици я обвиха. Най-напред се подпали косата й и тя започна панически да се мята. Но аз го очаквах и вече бях готова с ново пламтящо кълбо. И тя влезе право в него.

Матю падна на колене и притисна ръце към окървавения си пуловер. Тя бе пробила плътта му точно над сърцето. Жулиет пищеше и се мяташе, опитваше се да го вземе със себе си в огнения ад.

Само с едно помръдване на китката и с една моя дума вятърът я вдигна и я отвя на няколко метра от мястото, където бе паднал Матю. Тя се стовари по гръб, цялата пламтяща.

Исках да изтичам при него, но продължих да наблюдавам Жулиет, тъй като вампирската й плът отказваше да се запали. Косата й вече я нямаше и кожата й бе обгорена до черно, но въпреки това не беше мъртва. Устата й не спираше да се движи и да вика името на Матю.

Ръцете ми останаха вдигнати, готови за всякакви изненади. Тя се изправи на крака и аз пуснах залп. Той я удари в гърдите, мина през гръдния й кош и излезе от другата страна. Раздра плътта й и превърна ребрата и белите й дробове в пепел. Устата й се изви в ужасна гримаса. Вече връщане назад нямаше, колкото и сила да й даваше вампирската кръв.

Затичах се към Матю и коленичих до него на земята. Той повече не можеше да стои изправен, затова бе полегнал по гръб със свити колене. Навсякъде имаше кръв, която бликаше на тласъци от дупката в гърдите му и от тази на врата му.

— Какво да направя? — Притиснах трескаво пръсти към гърлото му. Бледите му ръце все още бяха върху раната в гърдите, но силите му се стопяваха с всяка изминала секунда.

— Ще ме прегърнеш ли? — прошепна той.

Облегнах се на дъба и го придърпах да легне между краката ми.

— Студено ми е — промълви той озадачено. — Колко странно.

— Не можеш да ме оставиш — извиках яростно. — Няма да го позволя.

— Нищо не може да се направи. Смъртта ме държи в прегръдките си. — Матю говореше по начин, по който не го бе правил от хиляда години. Гласът му се усилваше и отслабваше, интонацията му звучеше древно.

— Не. — Преглътнах сълзите си. — Трябва да се бориш, Матю.

— Борих се, Даяна. И ти си в безопасност. Маркъс ще те отведе оттук преди Паството да разбере какво се е случило.

— Никъде не отивам без теб.

— Трябва. — Той с усилие се извърна така, че да види лицето ми.

— Не мога да те изгубя, Матю. Моля те, дръж се, докато Маркъс дойде. — Веригата вътре в мен изтрака и звената й едно по едно започнаха да се късат. Опитах да се съпротивлявам, като го притискам силно към сърцето си.

— Тихо — прошепна той нежно и вдигна кървавия си пръст, за да докосне устните ми. Те изтръпнаха до безчувственост веднага щом кръвта му докосна кожата ми. — Маркъс и Болдуин знаят какво трябва да направят. Те ще те заведат при Изабо. Без мен на Паството ще му е по-трудно да действа срещу теб. На вампирите и на вещиците може да не им харесва, но ти си вече част от семейство Дьо Клермон и си под закрилата на семейството ми и на Рицарите на Лазар.