Аз, вещицата

След часове упражнения, които не преминаха особено добре, той почука на вратата на работната стая и обяви, че е време за разходка. Облякох дебел пуловер, нахлузих маратонките си и изскочих през вратата. Матю тръгна след мен с бавна стъпка, като помирисваше въздуха и зяпаше играта на светлините в полето край къщата.

В края на октомври се стъмваше бързо, а и здрачът беше любимото ми време на денонощието. Матю може да беше ранобуден, но инстинктът му за самосъхранение отслабваше след залез-слънце. Чувстваше се по-спокоен в дългите сенки, мракът омекотяваше изсечените му черти и бледата му кожа спираше да изглежда толкова неестествено.

Хвана ме за ръката. Вървяхме мълчаливо, но ни беше приятно. Радвахме се, че сме заедно и далеч от останалите. В края на гората Матю ускори крачка, а аз нарочно изостанах, защото исках да съм навън колкото се може по-дълго.

— Хайде — подкани ме той, защото се затрудняваше да върви толкова бавно.

— Не! — Правех все по-малки и по-бавни крачки. — Ние сме просто една нормална двойка, която се разхожда преди вечеря.

— Ние сме най-ненормалната двойка в целия щат Ню Йорк — отбеляза горчиво Матю. А с тази скорост дори няма да се изпотиш.

— Какво имаш предвид? — При предишните ни разходки бе станало ясно, че вълчата природа на Матю обичаше да скита из гората. Винаги намираше нови начини да си играе с магическите ми способности, за да може обучението да не е досадно. Скучните неща оставяше на Сара.

— Гоненица. — Стрелна ме с палав поглед, на който ми бе невъзможно да устоя, и се втурна с истински взрив от сила и бързина. — Хвани ме.

Аз се засмях и хукнах след него. Стъпалата ми се отделиха от земята. Опитах се да си представя ясно как достигам широките му рамене и ги докосвам. Скоростта ми се увеличи, когато видението се изчисти, но от сръчността ми можеше още много да се желае. Използвах едновременно умението си да летя и да получавам видения, и то при висока скорост. Накрая се спънах в един храст. Но Матю ме хвана, преди да падна на земята.

— Миришеш на свеж въздух и дим от запалени дърва — установи той, след като завря нос в косата ми.

Имаше някаква аномалия в гората, усещах го, без да виждам нищо специално. Личеше си по пречупването на избледняващата светлина, витаеше някаква предопределеност, някакво тъмно намерение. Завъртях глава.

— Тук има някой — казах.

Вятърът не духаше към нас. Матю вдигна глава и се опита да улови миризмата. Разпозна я с едно дълбоко вдишване.

— Вампир — прошепна и ме хвана за ръката. Притисна ме към ствола на един дъб.

— Приятел или враг? — попитах с разтреперан глас.

— Изчезвай. Веднага! — Матю извади телефона си и натисна само един бутон. Набра Маркъс. Изруга, когато чу съобщението на гласовата поща.

— Някой ни следи, Маркъс. Излез веднага! — Прекъсна линията и натисна друго копче, което отвори екрана за писане на съобщения.

Вятърът се промени и кожата около устата му се опъна.

— Господи, не! — Пръстите му се задвижиха по бутоните на телефона и написаха две думи, преди да хвърли апарата в храстите. „Помощ. Жулиет.“

Обърна се и ме сграбчи за раменете.

— Върви да се занимаваш в работната стая. Връщай се веднага в къщата. Незабавно! Не те моля, Даяна. Нареждам ти.

Краката ми бяха като залепнали за земята и отказваха да помръднат.

— Не знам как. Не мога.

— Ще го направиш. — Матю ме бутна към дървото и постави ръцете си от двете ми страни. Беше с гръб към гората.

— Жербер ме запозна с тази вампирка преди много време, на нея не бива да се има никакво доверие, не бива да бъде и подценявана. Срещали сме през осемнайсети век във Франция и през деветнайсети век в Ню Орлиънс. Ще ти обясня по-късно.

— Няма да те изоставя — заявих категорично. — Коя е Жулиет?

— Аз съм Жулиет Дюран. — Мелодичният глас с лек френски акцент идваше отгоре. И двамата вдигнахме глави. — Ако знаете какви сте ги забъркали вие двамата!

На дебел клон на близкия клен бе кацнала ослепителна вампирка. Кожата й бе с цвят на мляко с една капка кафе, косата й бе медно-кафеникава. Беше облечена в цветовете на есента — кафяво, зелено и златисто — и се сливаше с дървото. Големите й пъстри очи искряха над изящните скули, а костната й структура бе деликатна и не даваше представа за истинската й сила.

— Наблюдавах ви и ви подслушвах. Миризмите ви са се смесили. — Издаде тих укорителен звук.

Не я видях да отскача от клона, но Матю успя. Застана така, че да се озове между мен и нея, когато тя се приземи. Стоеше лице в лице с нея и устните му бяха предупредително извити.

Жулиет не му обръщаше внимание.

— Трябва да я изуча. — Наклони глава надясно, вдигна леко брадичка и се взря в мен.

Намръщих се.

Тя също се намръщи.

Матю потръпна.

Зърнах го с крайчеца на окото си и Жулиет проследи погледа ми.

Имитираше всяко мое движение. Брадичката й бе издадена по същия начин като моята, главата й бе наклонена под точно същия ъгъл. Все едно се гледах в огледало.

Обзе ме паника и усетих горчив вкус в устата си. Преглътнах с мъка, вампирката също преглътна. Ноздрите й се разшириха и тя се засмя. Смехът й режеше всичко като диамант.