Аз, вещицата

Разбира се, не всички отношения между съквартирантите бяха добри. Маркъс и Матю се разхождаха по изгрев-слънце и ме оставяха на внимателните грижи на Мириам, Сара и чайника. Никога не се отдалечаваха. Винаги ги виждах от кухненския прозорец как разговарят, прилепили глави. Една сутрин Маркъс се завъртя на пета, втурна се обратно към къщата и остави баща си сам в ябълковата градина.

— Даяна — изрева той, преди да прекоси всекидневната и да се отправи към предната врата. — Прекалено млад съм за това! — извика той отдалече.

Форсира двигателя на спортната си кола и гумите застъргаха по чакъла, докато излизаше на заден ход по алеята.

— Защо Маркъс е разстроен? — попитах Матю, след като се върна. Целунах студената му буза, докато той се пресягаше за вестника.

— Заради работата — каза той и отвърна на целувката ми.

— Нали не си го направил сенешал? — попита Мириам недоверчиво.

Матю отвори вестника.

— Сигурно имаш високо мнение за мен, Мириам, щом мислиш, че братството е просъществувало през всичките тези години без сенешал. Длъжността е вече заета.

— Какво е сенешал? — Сложих две филии хляб в разбития тостер. Имаше шест отвора, но само на два от тях можеше да се разчита, че работят както трябва.

— Вторият след мен — поясни Матю.

— Щом не е сенешал, защо така изскочи от тук? — продължи да го притиска Мириам.

— Назначих го за маршал — каза Матю, докато оглеждаше заглавията.

— Никак не става за маршал — ядоса се тя. — Той е лекар, за бога! Защо не Болдуин?

Матю вдигна очи от вестника и изви вежда към нея.

— Болдуин?

— Добре де, не Болдуин — поправи се веднага Мириам. — Все трябва да има някой.

— Ако можех да избирам измежду две хиляди рицари както някога, може би щеше да се намери подходяща кандидатура. Но сега командвам само осем, един от които е деветият рицар и от него не се изисква да се бие. Разполагам с няколко сержанти и оръженосци. Някой трябва да е маршал. Аз бях маршал на Филип. Сега е ред на Маркъс. — Терминологията беше толкова архаична, та ме напуши смях, но сериозното изражение на Мириам ми показа, че трябва да пазя тишина.

— Каза ли му, че скоро ще трябва да издига знамената? — Мириам и Матю продължаваха да говорят на езика на войната, който аз не разбирах.

— Какво е маршал? — Филийките изскочиха и се приземиха на кухненския плот, а стомахът ми изкъркори.

— Ръководителят на военния щаб на Матю. — Мириам хвърли поглед към вратата на хладилника, която се отваряше от само себе си.

— Ето. — Матю хвана маслото, докато минаваше над рамото му, и ми го подаде с усмивка. Лицето му бе спокойно, въпреки заяждането на Мириам. Въпреки че беше вампир, очевидно се будеше рано.

— Знамената, Матю. Ще събираш ли армия?

— Разбира се, че ще събирам, Мириам. Защо непрекъснато искаш да говорим за война? Ако избухне, нали не вярваш, че аз, Маркъс и Болдуин ще се бием сами срещу Паството? — Матю поклати глава. — Наясно си как стоят нещата.

— Ами Фернандо? Сигурна съм, че все още е жив и здрав.

Матю остави вестника и я изгледа.

— Няма да обсъждам стратегията си с теб. Престани да се месиш и остави Маркъс на мен.

Сега пък Мириам направи демонстрация. Стисна здраво устни, излезе през задната врата и тръгна към гората.

Изядох си филийките мълчаливо, а Матю се върна към вестника си. След няколко минути го остави и нададе ядосан вик.

— Изплюй камъчето, Даяна. Помирисвам мислите ти и не мога да се съсредоточа.

— О, нищо — изломотих с пълна уста. — Задвижва се огромна военна машина и аз не разбирам напълно какво се случва. А ти най-вероятно няма да ми обясниш, защото става въпрос за тайни на братството.

— Dieu! — Матю прокара пръсти през косата си и тя щръкна. — Мириам създава повече проблеми от което и да е същество, което някога съм познавал, с изключение на Доменико Микеле и сестра ми Луиза. Ако искаш да научиш за рицарите, ще ти разкажа.

Два часа по-късно главата ми бръмчеше от информация за братството. Матю ми начерта схема на организацията на гърба на ДНК изследванията. Беше невероятно сложна, а дори не включваше военната й дейност. Нея ми я обясни, докато рисуваше по стар лист с емблема на университета „Харвард“, оставен от родителите ми, който измъкнахме от нощното шкафче. Прегледах многото нови отговорности на Маркъс.

— Нищо чудно, че е превъзбуден — промърморих и прокарах пръст по линиите, свързващи Маркъс с Матю над него и с други седем рицари под него, и след това към армиите вампири, които всеки се предполагаше да събере.

— Ще свикне. — Хладните ръце на Матю разтриваха мускулите на гърба ми и пръстите му се задържаха върху звездата между лопатките ми. — Маркъс ще може да разчита на Болдуин и другите рицари. Може да се справи с тази отговорност, иначе не бих му я възложил.

Може би, но той никога вече нямаше да е същият, след като приеме длъжността. Всяка нова отговорност щеше да отчупва по парченце от небрежния му чар. Беше болезнено да си представя в какво би се превърнал.

— А този Фернандо? Ще помогне ли на Маркъс?

Лицето на Матю стана потайно.

— Фернандо бе първият ми избор за маршал, но той ми отказа. И точно той препоръча Маркъс.