Аз, вещицата

— О, скъпа. — Лицето на Ем се сгърчи. — Не биваше да го правиш. Не се знае кога ще дойде за дълга си и какво ще ти отнеме.

Баба ми се клатушкаше бясно. Ем погледна люлеещия се стол.

— Трябваше, Ем. Богинята не ми изглеждаше изненадана. Стори ми се неизбежно и напълно правилно.

— Виждала ли си старицата и девицата и преди?

Кимнах.

— Девицата се е явявала в сънищата ми. Понякога ми се струва, че съм вътре в нея и гледам през очите й как язди и ловува. А старицата ми се яви пред кухнята.

„Нагази вече в дълбокото, Даяна — предупреди ме баба. — Това са мощни сили, които не разбираш.“

— Изобщо не съм ги викала. Появиха се, когато реших да дам на Матю от кръвта си. И с готовност ми помогнаха.

„Може би решението за кръвта не е било по право твое.“ Баба продължаваше да се люлее напред-назад и дъските под нея скърцаха. „Помисли ли за това?“

— Познаваш Матю от няколко седмици. А толкова послушно изпълняваш заповедите му и дори си готова да умреш за него. Надявам се, че разбираш защо Сара е загрижена. Онази Даяна, която познавахме досега, вече я няма.

— Обичам го — изрекох страстно. — И той ме обича. — Изгоних от ума си множеството тайни на Матю: Рицарите на Лазар, Жулиет, дори Маркъс. Опитах се да не мисля и за избухливия му нрав и нуждата му да контролира всичко около себе си.

Но Ем знаеше какво се върти в съзнанието ми. Тя поклати глава.

— Не можеш да пренебрегваш това, Даяна. Опита се да постъпиш по същия начин с магическите си способности, но те сами те намериха. Онези страни на Матю, които не харесваш или не разбираш, също ще те намерят. Не можеш вечно да се криеш. Особено сега.

— Какво имаш предвид?

— Прекалено много същества се интересуват от този ръкопис, както и от теб и Матю. Усещам ги как прииждат към къщата на Бишъп и към теб. Не знам на чия страна са в тази битка, но шестото чувство ми подсказва, че много скоро ще те намерят.

Тя оправи юргана ми и след като постави още дърва в камината, излезе от стаята.

Събудих се от силния тръпчив аромат на съпруга си.

— Ти се върна — промърморих и потрих очи.

Матю изглеждаше отпочинал, кожата му бе възвърнала обичайния си перлен цвят.

Беше се нахранил. С човешка кръв.

— Ти също. — Матю приближи дланта ми към устните си. — Мириам ми съобщи, че си спала през по-голямата част от деня.

— Сара прибра ли се?

— Всички са тук и има кой да се грижи за тях. — Усмихна ми се накриво. — Дори Табита.

Ем и Маркъс ме настаниха на дивана много внимателно. Бързо се изтощих само от тихия разговор и филма, който гледахме по телевизията, и Матю пак ме вдигна.

— Качваме се горе — обяви той. — Ще се видим сутринта.

— Искаш ли да донеса системата на Даяна? — попита натъртено Мириам.

— Не. Тя няма нужда от нея — отвърна той строго.

— Благодаря ти, че няма да ме вържеш пак за онова нещо — прошепнах, докато той ме носеше по коридора.

— Още си отпаднала, но си забележително издръжлива за топлокръвно същество — отбеляза Матю, когато тръгна нагоре по стълбите. — Сигурно защото си перпетуум мобиле.

Когато загасихме лампите, аз се свих до него, въздъхнах доволно и прокарах собственически пръсти по гърдите му. Лунните лъчи, които влизаха пред прозореца, осветиха новите му белези. Розовата им коричка вече избледняваше.

Бях уморена, но мозъкът на Матю работеше на пълни обороти и затова ми бе невъзможно да заспя. Познах, че е така, по извивката на устните и блясъка в очите му, които се взираха в пътя пред нас, точно както бе обещал предната вечер.

— Кажи ми — помолих, когато напрежението стана непоносимо.

— Имаме нужда само от време — каза той замислено.

— Паството едва ли ще ни го даде.

— Тогава сами ще си го вземем — пошушна той едва чуто. — Ще пътуваме през времето.

39.

Едва бяхме стигнали до половината на стълбището следващата сутрин и ми се наложи да спра да почина, но бях твърдо решена да отида до кухнята на собствените си крака. За моя изненада Матю не се опита да ме разубеди. Седнахме на дървените стъпала и приятно си мълчахме. През грапавите стъкла на предната врата се процеждаше бледа водниста светлина и обещаваше слънчев ден. От всекидневната долетя тракане на плочки за скрабъл.

— Кога ще им кажеш? — Не че имаше много за казване, той все още обмисляше плана по принцип.

— По-късно — отвърна и се наклони към мен. И аз се наклоних към него и раменете ни се докоснаха.

— Няма да ни стигне всичкото кафе на света, за да успокоим Сара, когато чуе какво сме намислили. — Хванах се за перилото и се изправих с тежка въздишка. — Да опитаме отново.

Ем ми донесе първата чаша чай във всекидневната. Пиех я, седнала на дивана, докато Матю и Маркъс тръгнаха на редовната си разходка с мълчаливата ми благословия. Трябваше да прекарват възможно най-много време заедно, преди ние двамата да тръгнем.

След като си изпих чая, Сара ми направи прочутите си бъркани яйца. В тях имаше много лук, гъби и сирене и бяха полети със салца. Постави димящата чиния пред мен.

— Благодаря, Сара. — И се захванах със закуската без много да се церемоня.