Аз, вещицата

— Не само Матю има нужда от храна и почивка. — Тя погледна през прозореца към овощната градина, където се разхождаха двамата вампири.

— Днес се чувствам много по-добре — съобщих й, докато дъвчех препечена филийка.

— Поне апетитът ти се върна. — Вече бях погълнала значителна част от яйцата.

Когато Матю и Маркъс се прибраха, бях на втората порция. И двамата бяха мрачни, но Матю поклати глава, когато го погледнах въпросително.

Очевидно не бяха разговаряли за плановете ни да пътуваме във времето. Нещо друго беше виновно за киселото им настроение. Матю издърпа един стол, Отвори вестника и се зачете в новините. Аз си изядох яйцата и филийката и зачаках, докато Сара измие и прибере съдовете.

Най-накрая Матю сгъна вестника и го остави настрани.

— Искам да отида в гората. Там, където умря Жулиет — обявих аз.

Той се изправи на крака.

— Ще докарам рейнджровъра до вратата.

— Това е лудост, Матю. Прекалено скоро е. — Маркъс се обърна към Сара за подкрепа.

— Остави ги да вървят — махна с ръка Сара. — Даяна обаче да си облече топли дрехи, защото навън е студено.

Ем се появи с озадачено изражение.

— Да не чакаме гости? Защото къщата смята така.

— Шегуваш се! — възкликнах. — Къщата не е прибавяла нова стая от последното събиране на семейството. Къде е?

— Между банята и килера. — Ем посочи към тавана. „Казах ти, че вече не става въпрос само за вас двамата с Матю — каза ми тя по телепатия, когато тръгнахме нагоре, за да видим промяната. — Предчувствията рядко ме лъжат.“

В новопоявилата се стая имаше старинно метално легло с огромни лъснати топки в ъглите на таблите, червени памучни пердета, които Ем настоя да пуснем веднага, килим в класически кафяви и лилави цветове и износен шкаф с пукнат розов леген и кана. Никой от нас не бе виждал нито един от тези предмети преди.

— Откъде се взе това? — попита учудено Мириам.

— Кой да знае къде къщата си държи нещата? — Сара седна на леглото и започна силно да се друса. То отвърна с оглушително скърцане.

— Най-легендарните си подвизи къщата извърши около тринайсетия ми рожден ден — спомних си с усмивка. — Тогава прибави рекордните четири стаи и комплект викториански мебели.

— И порцеланов сервиз за двайсет и четири души — добави Ем. — Още пазим чаените чаши, макар по-големите неща да изчезнаха, след като семейството се пръсна.

След като всички разгледаха новата стая и малкия килер до нея, аз се преоблякох и тръгнах бавно надолу, а после и към рейнджровъра. Когато приближихме мястото, където Жулиет бе срещнала гибелта си, Матю спря. Тежките гуми потънаха в почвата.

— Дали да не извървим пеша останалия път? — предложи той. — Няма да бързаме.

Тази сутрин беше различен. Не се суетеше и не ми казваше какво да правя.

— Какво се е променило? — попитах, когато приближихме стария дъб.

— Видях как се биеш — каза той тихо. — По време на битка и на най-смелите мъже се случва да се огънат пред страха. Просто не могат да се бият, дори и за да си спасят живота.

— Но аз също замръзнах. — Косата ми падна напред и покри лицето ми.

Матю рязко спря и ме стисна за ръката, за да спра и аз.

— Разбира се. Канеше се да отнемеш живот. Но не се побоя от смъртта.

— Не. — От седемгодишна бях живяла със смъртта, понякога бях копняла за нея.

Той ме обърна с лице към него.

— След Ла Пиер Сату успя да те уплаши и да те направи несигурна. Цял живот си се крила от страховете си. Не бях убеден, че ще можеш да се биеш, ако ти се наложи. Сега ми остава само да те пазя от ненужни рискове. — Погледът му се спусна към шията ми.

Сетне тръгна напред и ме повлече със себе си. Почернялата трева ми подсказа, че сме пристигнали. Стегнах се и той пусна ръката ми.

Следите от огъня водеха до мястото, където Жулиет бе паднала. Гората бе зловещо притихнала, не се чуваха песните на птиците, нито други признаци на живот. Събрах малко въглени от земята, които се разпаднаха на сажди в пръстите ми.

— Не познавах Жулиет, но в онзи миг я мразех достатъчно, за да я убия. — Зелено-кафявите й очи щяха вечно да ме дебнат изпод сенките на дърветата.

Тръгнах по следата, оставена от магическия огън към мястото, където девицата и старицата се бяха съгласили да ми помогнат да спася Матю. Погледнах нагоре към дъба и затаих дъх.

— Изсъхна вчера. — Матю бе проследил погледа ми. — Сара каза, че си изсмукала живота от него.

Клоните на дървото над мен бяха напукани и спаружени. Разклоненията му приличаха на рога на елен. В краката ми имаше кафяви листа. Матю бе оцелял, защото бях прекарала жизнените сили на дървото през вените си и ги бях вляла в тялото му. Грубата кора на дъба бе излъчвала такава енергия, а сега в нея нямаше нищо.

— Силата винаги си има цена — подчерта Матю. — Независимо дали е магическа или не.

— Какво съм направила? — Смъртта на дървото нямаше да уреди дълга ми към богинята. За първи път се уплаших от сделката, която бях сключила.

Матю прекоси разстоянието между нас и ме хвана за ръцете. Прегърнахме се, потресени от прозрението какво сме щели да загубим.

— Обеща ми, че няма да си толкова безразсъдна. — В гласа му имаше гняв.

Аз също му бях ядосана.

— Мислех, че си неразрушим.