Аз, вещицата

— Не ми обещавай нищо — каза тя строго. — Ще внимаваш заради нея, ако не заради себе си.

— А сега всички трябва да се съсредоточим върху пътуването през времето — заяви делово Матю. — На Даяна ще й трябват три предмета от конкретното време и място, които да я отведат безопасно там.

Сара кимна.

— Аз броя ли се за предмет? — попита я той.

— Имаш ли пулс? Разбира се, че не си предмет! — Това бе едно от най-положителните изказвания на Сара за вампир.

— Ако ви трябват вехтории, които да ви отведат в съответното време, заповядайте. — Маркъс измъкна кожена лентичка изпод ризата си и я свали през главата си. На нея имаше странна колекция, включваща зъб, монета, някакъв предмет в черно и златно, счупена сребриста свирка.

— Не взе ли това от жертва на туберкулоза? — попита Матю, сочейки зъба.

— В Ню Орлиънс — потвърди Маркъс. — Епидемията от 1819 година.

— Изключено да отидем в Ню Орлиънс — заяви рязко Матю.

— И аз така предположих. — Маркъс хвърли поглед към мен, след това пак се обърна към баща си. — Ами Париж? Една от обеците на Фани е тук.

Пръстите на Матю докоснаха мъничък червен камък със златен обков.

— С Филип изпратихме теб и Фани далеч от Париж. Помниш ли терора? Там не е място за Даяна.

— Двамата се суетяхте около мен като баби. Вече съм преживял една революция. Освен това ще ти е много трудно да намериш напълно безопасно място в миналото — измърмори Маркъс. После лицето му светна. — Филаделфия?

— Не съм бил с теб във Филаделфия, нито в Калифорния — поклати глава Матю, преди синът му да продължи. — Най-добре да отидем на място и във време, които познавам.

— Дори и да измислиш къде да отидем, Матю, не съм сигурна, че ще успея да ни пренеса там. — Отново ме обладаваше старото желание да стоя далеч от магиите.

— Мисля, че ще успееш — намеси се Сара. — Правиш го цял живот. Като бебе, като малко момиченце, докато си играеше на криеница със Стивън, като тийнейджърка също. Помниш ли колко пъти те измъквахме сутрин от гората и трябваше да те мием преди училище? Ти какво си мислеше, че правеше тогава?

— Със сигурност не съм пътувала във времето — заявих напълно убедено. — Но физическият аспект още ме притеснява. Къде отива тялото ми, щом аз съм някъде другаде?

— Кой знае? Но не се тревожи. Случвало се е на всички. Караш към работа и не помниш как си стигнал. Или целият следобед преминава, а нямаш представа какво се е случило през това време. Винаги когато се случи нещо подобно, със сигурност става въпрос за пътуване във времето — обясни Сара. Тя се държеше забележително хладнокръвно.

Матю усети напрежението ми и ме хвана за ръката.

— Айнщайн твърди, че всички физици са наясно, че разликата между минало, настояще и бъдеще е само, както той се изразява, „упорито утвърждавана илюзия“. Той не само е вярвал в чудеса, но също така и в разтегливостта на времето.

На вратата внимателно се почука.

— Не чух да идва кола — каза тревожно Мириам и стана.

— Това е Сами, събира пари за доставката на вестници. — Ем се измъкна от стола си.

Изчакахме я мълчаливо да премине през коридора, дъските скърцаха възмутено под краката й. От начина, по който Матю и Маркъс бяха опрели длани върху дървената маса, ми беше ясно, че са готови всеки момент да полетят към вратата.

В трапезарията нахлу студен въздух.

— Да? — попита Ем с озадачен глас. Само след миг Матю и Маркъс бяха при нея, последвани от Табита, която винаги подкрепяше водача на глутницата във важните му начинания.

— Не е вестникарчето — обади се неуверено Сара и погледна празния стол до мен.

— Вие ли сте Даяна Бишъп? — попита дълбок мъжки глас с познат чуждестранен акцент с редуцирани гласни и леко провлачване.

— Не, аз съм леля й — отвърна Ем.

— Можем ли да ви помогнем с нещо? — попита хладно, но учтиво Матю.

— Казвам се Натаниъл Уилсън, а това е съпругата ми Софи. Казаха ни, че можем да намерим Даяна Бишъп тук.

— Кой ви го каза? — поинтересува се Матю.

— Майка му, Агата. — Станах и тръгнах към вратата.

Гласът му ми напомняше за демона от „Блекуелс“, модната дизайнерка от Австралия с красивите кафяви очи.

Мириам се опита да ми препречи пътя към коридора, но отстъпи, когато видя изражението ми. С Маркъс беше по-трудно да се справя. Той ме хвана за ръката и ме задържа в сенките на стълбището.

Очите на Натаниъл се спряха кротко върху мен. Беше малко над двайсет години и имаше същата светла коса и очи с цвят на шоколад като майка си, както и нейната голяма уста и изискани черти. Агата обаче беше по-дребна, а той бе висок почти колкото Матю, с широки рамене и тесен таз като на плувец. На рамото му бе метната огромна раница.

— Вие ли сте Даяна Бишъп? — огледа ме любопитно той.

Иззад Натаниъл надникна женско лице. Беше закръглено и сладко, с интелигентни кафяви очи и трапчинка на брадичката.

Тя също току-що бе преминала двайсет години и проницателният й поглед показваше, че също е демон.

Докато ме оглеждаше, през рамото й падна дълга кестенява плитка.

— Тя е — заяви младата жена и акцентът я издаде, че е от Юга. — Изглежда точно като в сънищата ми.