Аз, вещицата

— Да ти помогна ли? — предложи Маркъс и се пресегна към предмета.

— Не, справям се. — Софи му се усмихна сладко и продължи да развързва. — Трябва да е добре увито, иначе почернява. А трябва да е бяло.

Любопитството на всички ни вече беше възбудено докрай и в къщата не се чуваше никакъв звук, освен от езика на Табита, която си облизваше лапите. Канапът падна, а след него и мушамата.

— Ето — прошепна Софи. — Може и да не съм вещица, но съм последната от семейство Норман. Пазихме го за теб.

Беше малка фигурка, не повече от десет сантиметра висока, направена от старо сребро, което издаваше онзи мек блясък, който може да се види по витрините на музеите. Софи обърна фигурката с лице към мен.

— Диана — обявих, макар да не беше необходимо. Богинята бе изобразена съвсем точно, от върха на полумесеца на челото й до сандалите на краката й. Беше хваната в движение, единият й крак бе протегнат напред, а ръката й се пресягаше през рамото, за да извади стрела от колчана. Другата й ръка бе положена върху рога на елен.

— Откъде го имате? — Гласът на Матю прозвуча странно, а лицето му бе посивяло.

Софи сви рамене.

— Никой не знае. Винаги е било у семейство Норман. Предава се в семейството от вещица на вещица. „Когато му дойде времето, дай го на някого, който има нужда от него.“ Това е казала баба на баща ми, а баща ми на мен. Някога думите са били записани на парче хартия, но то се изгубило отдавна.

— Какво има, Матю? — Маркъс изглеждаше неспокоен. Натаниъл също.

— Това е фигура от шах — каза Матю с треперещ глас. — Бялата царица.

— Откъде знаеш? — Сара разгледа критично фигурката. — Не прилича на нито една фигура за шах, която съм виждала.

Матю с усилие произнесе следващите думи със стиснати зъби.

— Защото някога беше моя. Моят баща ми я даде.

— И как се е озовала в Северна Каролина? — Протегнах пръсти към сребърния предмет и той се плъзна по масата, сякаш искаше да бъде у мен. Рогата на елена се забиха в дланта ми и пръстите ми се затвориха около тях. Металът бързо се стопляше от докосването ми.

— Загубих я в облог — каза тихо Матю. — Нямам представа как е стигнала до Северна Каролина. — Покри лицето си с длани и промълви една-единствена дума, която не ми говореше нищо. — Кит.

— Помниш ли кога за последно е била у теб? — попита рязко Сара.

— Много добре помня. — Матю вдигна глава. — Играех шах с нея преди много години вечерта на задушница. Тогава загубих облога.

— Задушница е следващата седмица. — Мириам завъртя стола си, за да застане лице в лице със Сара. — Пътуването през времето не е ли по-лесно около задушница и Вси светии?

— Мириам — изръмжа й Матю, но вече беше прекалено късно.

— Какво е пътуване през времето? — прошепна Натаниъл на Софи.

— Майка ми пътуваше през времето — отвърна му шепнешком Софи. — Беше много добра в това и винаги се връщаше от осемнайсети век с много идеи за гърнета и саксии.

— Майка ти се е връщала в миналото? — изуми се Натаниъл. Огледа пъстрата сбирка от същества в стаята, след това очите му се върнаха върху корема на жена му. — Това също ли се предава по наследство в семействата на вещиците като вътрешното зрение?

Сара надвика шепота на демоните, за да отговори на Мириам.

— На Вси светии и задушница живите и мъртвите се смесват. Тогава е по-лесно да се премине от настоящето към миналото.

Натаниъл изглеждаше още по-тревожен.

— Живи и мъртви? Със Софи дойдохме само да ви дадем статуетката или каквото там е, за да може тя да спи нощем.

— Дали Даяна ще е достатъчно укрепнала? — попита Маркъс баща си, без да обръща внимание на демона.

— По това време на годината на Даяна ще й по-лесно да пътува през времето — разсъждаваше на глас Сара.

Софи огледа доволно всички около масата.

— Това ми напомня за едно време, когато баба ми се събираше със сестрите си, за да клюкарстват. Изглеждаше сякаш не се изслушват, но винаги знаеха коя какво е казала.

Всички паралелни разговори в стаята рязко спряха, когато вратите на трапезарията се отвориха и затвориха с трясък, а след това същото се случи и с вратите на стаята до кухнята. Натаниъл, Мириам и Маркъс скочиха на крака.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита Маркъс.

— Къщата — казах аз уморено. — Ще отида да видя какво иска.

Матю взе фигурката и ме последва.

Старата жена с бродирания корсет ме чакаше на прага на стаята до кухнята.

— Здравейте, госпожо. — Софи ни бе последвала и учтиво кимаше на старицата. Тя оглеждаше внимателно лицето ми. — Дамата прилича малко на теб, нали?

„Е, ти избра своя път“, каза възрастната жена. Гласът й бе по-тих отпреди.

— Ние заедно го направихме — подчертах. Зад мен се чуха стъпки, останалите обитатели на къщата бяха дошли да видят какво се случва.

„Ще ти трябва още нещо за пътуването“, отвърна тя.

Вратите се отвориха и край камината се появиха толкова призраци, колкото същества имаше зад гърба ми.

„Май става интересно“, каза с равен тон баба ми, която стоеше начело на привиденията.

В стените се чу шум като от тракащи кости. Седнах на люлеещия се стол на баба, защото краката ми вече не ме държаха.