Аз, вещицата

— Вземи си от тези — предложи Ем и бутна към него купа с орехи. — Имат коричка от захар и ванилия. Не са бисквити, но приличат. — Подаде му бутилка вино и тирбушон. — Отвори я и налей на баща си.

— Благодаря, Ем — изфъфли Маркъс с пълна с орехи уста, докато вече издърпваше тапата от бутилката. — Ти си най-добрата.

Сара наблюдаваше внимателно Софи, която пиеше жадно мляко и ядеше бисквита. Когато демонката посегна за втора, леля ми се обърна към Натаниъл.

— Къде е колата ви? — Като се имаше предвид случилото се, това бе странно въведение към разговора.

— Дойдохме пеша. — Натаниъл не се бе докоснал до нито едно от лакомствата, които Ем бе поднесла.

— Откъде? — удиви се Маркъс, докато подаваше на Матю чаша вино. Беше огледал достатъчно добре околността и знаеше, че наоколо няма нищо, до което може да се стигне пеша.

— Пътувахме с приятел от Дърам до Вашингтон — обясни Софи. — Там хванахме влака за Ню Йорк. Не обичам много големите градове.

— Пътувахме с влака до Олбъни, а след това продължихме до Сиракюз. Автобусът ни откара до Казеновия. — Натаниъл постави предупредително длан върху ръката на Софи.

— Не иска да ви казвам, че се возихме на стоп с непозната — призна си Софи с усмивка. — Жената знаеше къде е къщата. Децата й обичали да идват тук на Вси светии, защото сте истински вещици. — Тя отпи пак от млякото. — Не че имахме нужда от упътване. Къщата излъчва силна енергия. Нямаше как да я пропуснем.

— Има ли някаква причина да дойдете по толкова обходен маршрут? — попита Матю.

— Някой ни проследи чак до Ню Йорк, затова със Софи се качихме обратно на влака за Вашингтон, така ни изгуби. — Демонът настръхна.

— После слязохме от влака в Ню Джърси и се върнахме пак в Ню Йорк. Човекът на гарата се пошегува, че туристите непрекъснато се обърквали накъде отива влакът. Дори не ни поискаха билети, нали, Натаниъл? — Софи изглеждаше доволна от любезното отношение на железопътната компания.

Матю продължи да разпитва демона.

— Къде сте отседнали?

— Отседнали са тук — намеси се категорично Ем. — Нямат кола и къщата им направи място. А и Софи трябва да си поговори с Даяна.

— Би ми било приятно. Агата мисли, че можете да ни помогнете. Спомена нещо за книга за бебето — обади се тихо Софи. Погледът на Маркъс се стрелна към страницата от ръкописа на Ашмол, чийто край се подаваше изпод схемата с йерархията в Рицарите на Лазар. Той бързо пъхна листовете в купчината и постави невинно изглеждащите ДНК тестове най-отгоре.

— Каква книга, Софи? — попитах аз.

— Скрихме от Агата, че моето семейство е вещерско. Дори на Натаниъл не бях казала, докато не дойде у дома да се запознае с баща ми. Бяхме заедно повече от четири години, а татко вече боледуваше и губеше контрол над магическите си способности. Не исках Натаниъл да се уплаши. Както и да е, когато се оженихме, решихме, че ще е най-добре да не вдигаме шум. Агата беше в Паството и непрекъснато повтаряше правилата на разделение и какво щяло да се случи, ако съществата ги нарушат. — Софи поклати глава. — Никога не съм го разбирала.

— Книгата? — повторих аз, като внимателно се опитвах да върна разговора към предишната тема.

— Майка ми много се вълнува за бебето. Казва, че това ще е най-добре облеченото дете, което този свят е виждал. — Натаниъл се усмихна нежно на съпругата си. — Тогава започнаха сънищата. На Софи й се струва, че вещаят беда. Има силна интуиция за демон, също като майка ми. През септември започва да вижда насън лицето на Даяна и да чува името й. Софи казва, че хората искат нещо от теб.

Пръстите на Матю докоснаха гърба ми, точно там, където свършваше белегът, оставен ми от Сату.

— Покажи им керамичното лице, Натаниъл. Само снимка е, исках да го донеса, но той възрази, че не можем да мъкнем гърне от пет литра от Дърам до Ню Йорк.

Съпругът й послушно извади телефона и намери снимка на екрана. После го подаде на Сара, която затаи дъх.

— Аз съм грънчарка, също като майка ми и нейната майка. Баба използваше магия, но аз го правя по обикновения начин. Всички лица от сънищата си претворявам в гърнета. Не всички са плашещи. Твоето не е.

Сара подаде телефона на Матю.

— Красиво е, Софи — каза той искрено.

Трябваше да се съглася. Гърнето беше високо и кръгло, бледосиво на цвят, с две дръжки на тясното гърло. Върху него имаше лице — моето лице, макар и изкривено от пропорциите на съда. Брадичката ми стърчеше от повърхността, както и носът ми, ушите и веждите. Косата бе оформена от дебели ленти глина. Очите ми бяха затворени, а устните ми се усмихваха доволно, сякаш пазех някаква тайна.

— Това също е за теб. — Софи извади от джоба на жилетката си малък предмет, увит в мушама и вързан с канап. — Когато бебето започна да рита, вече бях сигурна, че ти принадлежи. И бебето го знае. Може би това така силно разтревожи Агата. И разбира се, никой от нас не знае какво да прави, след като бебето е вещица. Майката на Натаниъл си мислеше, че ти ще можеш да ни дадеш някакви идеи.

Гледахме мълчаливо как Софи развързва възлите.

— Извинявайте — промърмори тя. — Баща ми го е връзвал. Служил е във флота.