Баудолино

— Донякъде. Първо, защото римският „Свети Петър“ прилича на колиба, и то порутена, в сравнение със „Света София“. Второ, защото положението в Рим беше много объркано: по това време папата се беше затворил в своя замък до „Свети Петър“, а отвъд реката римляните почти бяха завладели града. Трето, защото не можеше да се разбере кой на кого прави напук — папата на императора или императорът — на папата.

— В какъв смисъл?

— В смисъл, че князете и епископите от двора бяха бесни заради отношението на папата към императора. Коронацията трябваше да стане в неделя, а я извършиха в събота, Императорите трябва да се миропомазват в главния олтар, а Фридрих бе помазан в един страничен, и не по темето, както е редно, а между плешките. И не с миро, а с масло за причастие — ти може би не виждаш разликата, както и аз не я виждах навремето, но в двора всички ходеха мрачни като черни облаци. Аз очаквах, че и Фридрих ще бъде разярен като тигър, пък той се разливаше от любезности пред папата, а начумерен, сякаш сключил лоша сделка, беше папата. Попитах направо Фридрих защо бароните мърморят, а той — не, и той ми отвърна, че не разбирам значението на църковните символи, при които една дреболия променя всичко. На него му трябвало да бъде коронясан и миропомазан от папата, но церемонията не трябвало да е прекалено тържествена, иначе щяло да излезе, че той е император само по волята на папата, когато всъщност бил вече такъв по волята на германските князе. Рекох му, че е голяма лисица, защото сякаш беше казал: драги папа, имай предвид, че тук ти си само нотариус, а договорът вече е подписан между мен и Всевишния. Той се разсмя, потупа ме по врата и каза: „Бива си те, винаги ще намериш точните думи за нещата!“. После ме запита какво съм правил през тези дни в Рим, защото, поради заетостта си с разните церемонии, ме беше изгубил от поглед. Отвърнах му, че тези негови церемонии не са ми по вкуса: на римляните, тези от Рим, историята с коронясването в „Свети Петър“ изобщо не им харесваше, защото римският Сенат, който се смята за по-главен от апостолическия престол, искаше да короняса Фридрих в Капитолия. А той отказа, защото после, ако обявеше, че е получил короната от народа, не само германските князе, но и кралете на Франция и Англия щяха да кажат: „Хубава работа, помазване от простолюдието!“, а пък като обяви, че го е коронясал папата, всички ще го приемат без възражения. Но въпросът беше още по-сложен, чак по-късно го разбрах. Германските князе напоследък бяха започнали да говорят за translatio imperii, сиреч че наследственото право на римските императори е преминало върху тях. И ако Фридрих бъдеше коронясан от папата, щеше да означава, че правото му се дава от Христовия наместник безразлично откъде е — дали от Алемания, или от Египет. Пък ако бъдеше коронясан от Сената и от populusque на Рим, все едно би значело, че империята си е останала там и че транслациото не се е състояло. Да имат да вземат, както казваше баща ми Галяудо. Разбира се, че императорът не се беше съгласил. И затова по време на голямото пиршество след коронясването римляните, разгневени, прекосиха Тибър и убиха не само неколцина свещеници, което си беше ежедневие, но и двама-трима от свитата. На Фридрих му причерня пред очите, прекъсна пиршеството и заповяда да ги изтрепят всичките, след което в Тибър можеше да видиш повече трупове, отколкото риби, и до вечерта на римляните им стана ясно кой е господарят, но по въпроса за празника, не беше голям празник. Оттук и ядът на Фридрих срещу тези общини от отсамна Италия и ето защо когато в края на юли пристигна пред стените на Сполето и поиска да му платят престоя в града, а тези от града си направиха оглушки, той побесня повече, отколкото в Рим, и устрои една сеч, пред която тази тук, в Константинопол, е шегичка… Така е, господин Никита, императорите трябва да се държат като императори без разни там задръжки… Много научих аз през тези месеци. След Сполето дойде срещата с пратениците на Византия в Анкона, после връщането към отвъдна Италия до полите на Алпите, които Отон наричаше Пиренейски. За пръв път виждах планини, покрити със сняг. И през това време всеки ден отец Рахевин ме въвеждаше в изкуството на писмото.

— Трудно изкуство за едно дете.

— Не, не беше трудно. Наистина, ако не разбирах нещо, отецът ме тупваше с юмрук по главата, но това не ме плашеше след шамарите на баща ми, а пък всичко, каквото кажех, беше чиста истина за хората от двора. Ако кажех, че съм видял сирена в морето — след като императорът ме беше препоръчал като момче, което вижда светци — всички ми вярваха и ми викаха браво, браво!…

— Това те е научило да си мериш думите.