Баудолино

— Никъде. Тя си е негова. И после, уверен ли си, че е истинска?

— Не, всичко, което знам, съм научил от него, тъй както научих от него, че е лъжец.

— Сам разбираш тогава — каза мъдрият Пафнутий, — че един писател на Истории не бива да дава вяра на тъй несигурно свидетелство. Зачеркни Баудолино от разказа си.

— Но поне в последните дни имаме обща история, в дома на генуезците.

— Махни и генуезците, иначе ще си принуден да пишеш за реликвите, които са изработвали, и твоите читатели ще изгубят вяра в най-светите неща. Колко е да попромениш малко събитията, ще кажеш, че са ти помогнали венецианци. Да, зная, не е истина, но в една велика История могат да се променят дребните истини, за да изпъкне голямата. Трябва да разкажеш истинската история на Римската империя, а не незначителното приключение, започнало в някакво далечно село във варварска страна и сред хора варвари. Освен това, нима би искал да внушиш на своите бъдещи читатели, че нейде там, сред снеговете и в студа съществува един Градал, и че в горещите земи се намира царството на отец Йоан? Кой знае колко безумци ще тръгнат да ги търсят в продължение на векове.

— Беше хубава история. Жалко, че никой никога няма да я узнае.

— Не смятай, че си единствен автор на истории на този свят. Рано или късно някой по-голям лъжец от Баудолино ще я разкаже.