Баудолино

Когато на следния ден се събуди, отказа да приеме чашата супа, която му поднесоха, излезе навън, седна под едно дърво и остана там, мълчалив, подпрял главата си с ръце, през целия ден, и на другата сутрин още беше там. Никита реши, че в такива случаи най-добрият лек е виното, и го убеди да пие колкото може, като че ли е лекарство. В продължение на три дни и три нощи Баудолино остана да седи вцепенен под дървото.

В зори на четвъртия ден Никита отиде да го види, но той не беше там. Претърси внимателно градината и къщата, но Баудолино беше изчезнал. Страхувайки се, че е решил да извърши отчаян жест, Никита изпрати Теофилакт и синовете му да го търсят из цяла Селимврия и из полята наоколо. Върнаха се два часа по-късно — викаха отдалеч на Никита, че са го открили. Заведоха го на онази ливада близо до града, където при пристигането си бяха видели колоната на древните отшелници.

Група любопитни се трупаха в подножието на колоната и сочеха нагоре. Колоната беше от бял камък, висока почти колкото двуетажна къща. На върха се разширяваше в нещо като квадратна площадка с парапет от издигнати нарядко колонки и напречно перило, също каменни. В средата имаше параклисче. Пространството извън колоната беше съвсем малко, ако човек седнеше на площадката, трябваше да пусне краката си надолу, а в параклисчето човек можеше да се побере само ако се приведе и свие крайниците си към тялото. Спуснал крака във въздуха, горе седеше Баудолино и се виждаше, че е гол като червей.

Никита го извика, каза му да слезе, опита се да отвори малкия вход в основата на колоната, от който, както е при всички подобни постройки, нагоре тръгваше вита стълба, извеждаща на площадката. Но вратичката, макар вече разхлопана, беше залостена отвътре.

— Слизай, Баудолино, какво си решил да правиш горе?

Баудолино отговори нещо, но Никита не го чу. Поиска да му намерят една достатъчно висока стълба. Донесоха му, той се изкачи с мъка по нея и главата му стигна до висящите крака на Баудолино.

— Какво смяташ да правиш? — попита го отново.

— Да остана тук. Сега започва моето изкупление. Ще се моля, ще размишлявам, ще се унижавам в мълчание. Ще се опитам да постигна уединението, да се откъсна от всички мнения и представи, да не се поддавам нито на гнева, нито на желанията, нито дори на разсъдъка и мисълта, да скъсам всички връзки, да стана напълно чист, за да не виждам нищо освен тържеството на мрака. Ще се опразня от дух и разум, ще стигна отвъд царството на ума, и в тъмнината ще завърша моето странстване по огнени пътища…

Никита си даде сметка, че той повтаря неща, чути от Хипатия. Нещастникът — помисли си — така силно иска да избегне всяка страст, че се опитва, усамотен горе, да стане като тази, която още обича. Но не му каза нищо. Запита го само как смята да оцелее.

— Ти ми разказа, че отшелниците спускали на връв една кошница — отвърна Баудолино — и вярващите слагали в нея като милостиня храната, която им била останала, и още по-добре, която била останала на техните животни. И малко вода, макар че бих могъл да търпя жаждата и да разчитам на редките дъждове.

Никита въздъхна, слезе на земята, поиска да му намерят кошница и връв, каза да напълнят кошницата с хляб, варени зеленчуци, маслини и няколко къса месо; един от синовете на Теофилакт хвърли високо въжето, Баудолино го хвана и изтегли кошницата. Взе само хляба и маслините и върна всичко друго.

— Сега ме остави, моля те — извика на Никита. — Това, което исках да разбера, като ти разказах своята история, го разбрах. Повече нямаме какво да си кажем. Благодаря ти, задето ми помогна да стигна до мястото, където съм.

Никита ходеше при него всеки ден, Баудолино го поздравяваше с ръка и мълчеше. С течение на времето Никита забеляза, че вече не е нужно да му носи храна, защото в Селимврия се бе разпространил слухът, че след много векове още един свят човек се е усамотил на върха на колоната, и всички ходеха да се прекръстят под нея и оставяха в кошницата нещо за ядене и за пиене. Баудолино издърпваше въжето, взимаше малкото, което щеше да му стигне за деня, и раздробяваше останалото за многобройните птици, които бяха почнали да се събират на площадката. Интересуваха го само те.

Баудолино остана там през цялото лято, без да произнесе нито дума, изгорял от слънцето, макар често да се скриваше в параклиса, изсушен от горещината. Вършеше нуждите си очевидно нощем, през парапета, и в подножието на колоната се виждаха изпражненията му, дребни като кози барабонки. Брадата и косите му бяха станали дълги и той беше толкова мръсен, че това се виждаше, и вече започваше да се чувства чак отдолу.