Баудолино

Конникът се върнал и момчето било вече мъртво. Когато научиха новината, мнозина от Селимврия се развикаха, че Баудолино има ясновидска дарба и е видял какво се случва на разстояние от много мили. Недалеч от колоната обаче се намираше църквата на Свети Мардоний, чийто свещеник ненавиждаше Баудолино, защото месеци наред стълпникът му бе отнемал даровете на вярващите. Той започна да ги убеждава, че чудото на Баудолино било нищо и половина и че такива чудеса можели да правят всички. Застана пред колоната и извика на Баудолино, че ако един стълпник не е способен да измъкне една стрела от око, е все едно, че той е убил момчето.

Баудолино отговори:

— Желанието да се харесаме на хората погубва духовния ни разцвет.

Свещеникът го замери с камък и веднага неколцина запалени от думите му го последваха, обсипвайки площадката с камъни и буци пръст. Хвърляха камъни през целия ден по Баудолино, който се бе свил в параклисчето, закривайки лицето си с ръце. Тръгнаха си едва когато се стъмни.

На следната сутрин Никита отиде да види какво е станало с неговия приятел, и не го видя. На върха на колоната нямаше никого. Върна се вкъщи разтревожен и завари Баудолино в конюшнята на Теофилакт. Беше напълнил една бъчва с вода и с помощта на голям нож изчегъртваше цялата мръсотия, която се беше натрупала по тялото му. Беше подстригал ниско брадата и косата си. Беше почернял от слънцето и вятъра, но не изглеждаше много отслабнал, само дето с труд се държеше изправен и раздвижваше ръцете и раменете си, за да отпусне мускулите на гърба си.

— Видя ли? Един път в живота си казах истината и започнаха да ме замерят с камъни.

— Така е било и с апостолите. Ти стана свят човек, а се отчайваш от толкова дребно нещо?

— Може би съм очаквал някакъв знак от небето. През тези месеци успях да събера доста пари. Изпратих един от синовете на Теофилакт да ми купи дрехи, кон и муле. Някъде тук, в къщата, трябва да се намира още моето оръжие.

— Значи си отиваш? — запита го Никита.

— Да — отвърна той. — Докато стоях горе на колоната, разбрах много неща. Разбрах, че съм грешил, но никога за да спечеля власт и богатство. Разбрах, че ако искам греховете ми да бъдат опростени, трябва да платя три дълга. Първият: бях се зарекъл да издигна надгробна плоча на Абдул и затова запазих неговата глава на Кръстителя. Парите дойдоха от другаде, и това е по-добре, защото не идват от търговия с божи образи, а от даровете на добри християни. Ще открия мястото, където погребахме Абдул, и ще му издигна там параклис.

— Но ти не помниш дори къде е бил убит!

— Бог ще ме води, а и зная наизуст картата на Козма. Вторият ми дълг: дадох свят обет пред моя баща Фридрих, за да не споменавам епископ Отон, и до ден днешен не съм го изпълнил. Трябва да стигна до царството на отец Йоан. Иначе напразно ще съм похабил живота си.

— Но нали сами сте се убедили, че то не съществува!

— Убедихме се, че не сме успели да стигнем до него. Има разлика.

— Но сте си дали сметка, че евнусите са лъгали.

— Че може би са лъгали. Но не са могли да лъжат нито епископ Отон, нито традицията, според които отецът съществува някъде по света.

— Но ти не си вече млад, както си бил, когато си тръгвал първия път!

— Сега съм по-мъдър. Трети дълг: там имам син или дъщеря. Там е и Хипатия. Искам да ги намеря и да ги защитавам.

— Но оттогава са изминали повече от седем години!

— Детето ще е на повече от шест. Нима като навърши шест години, детето ти престава да е твое?

— Но може да е момче и следователно сатир-дето-не-се-вижда-никога.

— А може да е една малка хипатия. Ще обичам това същество, каквото и да е, момче или момиче.

— Но не знаеш къде са планините, където са се укрили!

— Ще ги търся.

— Но Хипатия може да те е забравила; може да не желае да вижда този, заради когото е загубила апатията си!

— Не познаваш Хипатия. Тя ме чака.

— Но си бил вече стар, когато те е обикнала, сега ще й изглеждаш в дълбока старост!

— Тя никога не е виждала по-млади мъже.

— Но ще са ти необходими много години, за да се върнеш по онези места и да стигнеш оттатък!

— На нас от Фраскета главите ни са по твърди от оная работа.

— Но кой ти е казал, че ще доживееш до края на твоето пътешествие?

— Пътуването подмладява.

Нищо не помогна. На следния ден Баудолино прегърна Никита, цялото му семейство и домакините. Покачи се с известно усилие на коня, провеси меча си на седлото и поведе мулето със запасите от храна.

Никита го проследи с поглед и видя как той продължи да му маха отдалеч с ръка, но без да се обръща, запътен напред, напред, към царството на отец Йоан.

40. Баудолино изчезва

Никита отиде при Пафнутий. Предаде му всичко от игла до конец, от момента, в който бе срещнал Баудолино в „Света София“, и после цялата история, която Баудолино му бе разказал.

— Какво да правя? — запита го.

— За него ли? Нищо, той отива да срещне съдбата си.

— Не за него, за мен. Аз съм писател на Истории, рано или късно ще трябва да напиша хрониката на последните дни на Византия. Къде да вмъкна историята, която ми разказа Баудолино?