Баудолино

— Не съм. Не зная къде точно съм бил. Но знам, че там живеят рогати хора и едни, дето устата им е на корема. Прекарах седмици из безкрайни пустини, в степи, които се простираха докъдето ти стига погледът, и все се чувствах пленник на нещо, което надхвърляше въображението ми. А пък по нашите места, дори като вървиш в мъгла през гората, се чувстваш като в майчината си утроба, от нищо не те е страх, усещаш се свободен. А когато няма мъгла, пък си жаден, скършваш една ледена висулка от някой клон и после си дъхаш на пръстите, заради плюските…

— За какво плюскане говориш?

— Не казах „плюскане“. Вярно, вие тук тази дума не я знаете. Плюските излизат, когато ти замръзнат пръстите при голям студ, и сърбят, а ако ги разчешеш, боли…

— Говориш за тях, като че ли ти е било приятно…

— Студът е приятно нещо.

— Всеки си обича родното място. Карай нататък.

— Добре, значи някога там са били римляните, римляните от Рим, дето говорят латински, а не римляните, които вие сега казвате, че сте вие, които говорите гръцки, и които ние наричаме ромеи, или гърчоля, извинявай за думата. След това империята на тези римляни изчезва и в Рим остава само папата, и по цяла Италия се навъждат най-различни племена, които говорят различни езици. Хората от Фраскета говорят един, а съвсем наблизо, в Тердона, говорят друг. Когато пътувах с Фридрих из Италия, съм чувал много сладки езици, с които, ако направиш сравнение, нашият от Фраскета дори не е език, а мяза повече на кучешки лай, и никой не пише на него, защото там се пише още на латински. И затова, когато драсках този пергамент, бях може би първият, който се е опитвал да пише, както говорим ние. След това станах образован човек и започнах да пиша на латински.

— И какво си написал тук?

— Както виждаш, понеже живеех сред учени хора, знаех и коя година сме. Беше през месец декември на 1155-о лето Господне. Не знаех на каква възраст съм, баща ми казваше на дванайсет, майка ми — че съм на тринайсет, може би заради усилията да ме направи богобоязлив човек са й се видели повече. Във всеки случай, когато съм писал, трябва вече да съм наближавал четиринайсетте. От април до декември се бях научил да пиша. Стараех се много, с настървление, след като императорът ме взе със себе си, като се упражнявах при всички условия — на полето, в шатрата, облегнат на някоя разрушена стена. Най-често на дъсчици, а не върху пергамент. Вече бях свикнал да живея като Фридрих, който прекарваше най-много някой и друг месец на едно място, и то само през зимата, а през останалото време на годината беше все на път и всяка вечер преспиваше на ново място.

— Добре, но за какво си писал?

— В началото на онази година живеех още с баща си и майка си, няколко крави и една зеленчукова градина. Един тамошен монах ме беше научил да чета. Скитах се из гората и по полето, бях дете с богато въображение, виждах еднорози и в мъглата ми се явяваше — поне така казвах — свети Баудолино…

— Никога не съм чувал за такъв светец. Наистина ли ти се е явявал?

— Той е нашенски светец, бил е епископ на Вила дел Форо. А дали съм го виждал е друг въпрос. Господин Никита, големият проблем на живота ми е, че непрекъснато смесвам това, което виждам, с това, което искам да видя…

— Е, на мнозина се случва…

— Да, но при мен щом кажех, че съм видял еди-какво си или съм намерил писмо, в което е написано това и това (а можеше и сам да съм го написал), хората сякаш само това чакаха. Разбираш ли, господин Никита, когато кажеш нещо, което си си измислил, и хората те уверяват, че е точно така, в крайна сметка и ти започваш да му вярваш. И така, аз се скитах из Фраскета и виждах светци и еднорози в гората, и когато срещнах императора, без да знам кой е, и му заговорих на неговия език, му заявих, че свети Баудолино ми е казал, че той ще завладее Тердона. Казах го, за да му доставя удоволствие, но на него му изнасяше да го разкажа на всички, и най-вече на пратениците от Тердона, и така те се убедиха, че и светците са срещу тях, и затова той ме откупи от баща ми, който беше доволен не толкова заради дребните пари, които получи, колкото за това, че ще храни една уста по-малко. И така животът ми се промени.

— Станал си негов прислужник?

— Не, негов син. По онова време Фридрих още не беше станал баща. Мисля, че се привърза към мен, защото му казвах неща, които другите премълчаваха от уважение. Отнасяше се към мен като към своя рожба, радваше се на моите драскулки, на задачите, които решавах на пръсти, на историите, които бях научил за баща му и за бащата на баща му… Понякога — може би си мислеше, че не го разбирам — ми се доверяваше.

— Изглежда, си го обикнал повече от родния си баща, или пък величието му те е замаяло?