Баудолино

— Когато поклонниците започнаха да грабят града, се скрих в едно тъмно ъгълче. Излязох преди час, щом се смрачи, и се озовах близо до Хиподрума. За малко да ме повлече една тълпа гърци, които бягаха с крясъци. Мушнах се в преддверието на една полуизгоряла къща, за да ги изчакам да отминат, и видях зад тях кръстоносците, които ги преследваха. Разбрах какво става и в миг в главата ми блесна истината: че и аз съм латинец, а не грък, но че преди тези озверели мъже да го установят, между мен и един мъртъв грък няма да има голяма разлика. Казах си: не е възможно тези хора да сринат най-големия град на християнството тъкмо сега, когато им е вече в ръцете!… Но след това се сетих, че когато предците им влезли в Йерусалим по времето на Жофроа дьо Буйон, макар че градът бил вече техен, изпотрепали всичко живо — жени, деца и домашни животни, и за малко, слава Богу, не изгорили и Божия гроб. Вярно, че влезли като християни в град на неверници, но пък не е да не съм виждал в своите странствания как християните се колят помежду си заради една думичка, и всички знаем, че от години нашите свещеници се карат с вашите по въпроса за онова filoque5 в Светата Троица. И накратко, какво ще говорим — когато един войник влиза в някой град, за него няма ни религия, ни чудо.

— И какво направи след това?

— Излязох от входа и като се промъквах покрай стените, стигнах до Хиподрума. Там видях как красотата увяхва и се превръща в груба материя. Ще знаеш, че откакто съм в града, често отивах да съзерцавам онази статуя на млада жена със стройните нозе, с белоснежните ръце и червените устни. Тази усмивка, тези гърди, тези дипли на дрехата и коси, развени от вятъра. Тъй беше прекрасна, че като я видеше отдалече, човек не можеше да си я представи от бронз, защото изглеждаше от плът и кръв…

— Говориш за статуята на Елена Троянска. Какво е станало с нея?

— Видях колоната, на която беше стъпила, да се накланя и да рухва на земята като отсечено от корен дърво. Колона и статуя — всичко сред грамаден облак прах. На парчета: нейде там тялото, на две крачки от мен — главата. И тогава чак разбрах колко е голяма тази статуя, главата не можеше да я обгърнеш с две ръце, и ме гледаше така изкривена на една страна, както те гледа легнал човек, носът — водоравен, а устните — отвесни, като оная работа, ще прощаваш, дето е между краката на жените, а от окото й зеницата беше изскочила, сякаш изведнъж беше ослепяла, Иисусе Христе, точно като тази там! — При тези думи Баудолино отскочи назад и пръсна вода във всички посоки, защото факлата му неочаквано бе осветила една каменна глава, голяма колкото десет човешки, поддържаща колона и също така легнала настрани, с още по-срамно полуотворена уста и с къдрави змийски коси, смъртно бледа, с цвят на слонова кост.

Никита се усмихна.

— Тези глави са тук от векове. Това са Медузи, домъкнати не зная откъде и използвани от строителите за основи на колоните. Май се уплаши?

— Не съм се уплашил. Просто съм виждал някъде това лице. Другаде.

Никита забеляза смущението на Баудолино и смени темата:

— Та казваше, че са съборили статуята на Елена…

— Де да беше само тя! Всички, всички между Хиподрума и Форума, или поне тези, които бяха от метал. Изкатерваха се по тях, връзваха ги с въжета или вериги за шиите и ги издърпваха отдолу с два-три волски впряга. Видях да падат всички до една: статуите на колесничарите, един сфинкс, един речен кон, един крокодил, все от Египет, една голяма вълчица с Ромул и Рем, бозаещи от нея, и една статуя на Херакъл, и тя огромна, палецът й беше колкото гръд на мъж… И после оня бронзов обелиск с барелефите, дето на върха му има една девойка, която се върти…

— Приятелката на вятъра. Какво безчинство! Някои от тях бяха творби на езически ваятели, по-древни и от римляните. Но защо, защо?