Бебето е мое

Без да обръща внимание на пластмасовата кутия в протегнатата ръка на доктор Джейн, Джоди отиде до масата и заразглежда подаръците: миниатюрна кутийка с бели канцеларски принадлежности, електрическа четка за зъби, химикалка и талон за безплатна смяна на автомобилно масло.

Направо жалко. Нито дори един чифт луксозни чорапогащи или пък секси нощничка.

- Кофти.

За нейна изненада, Джейн се изсмя кратко.

- Напълно си права. Приятелката ми Каролайн винаги се представя с някой отличен подарък, но в момента е на разкопки в Етиопия.

А после, още по-изненадващо, изпод очилата се плъзна една сълза и се търкулна по бузата й.

Доктор Дарлингтън се вцепени, сякаш това не се беше случило, ала подаръците наистина бяха скучни и на Джоди й дожаля за нея.

- Ей, не е чак толкова зле. Поне няма защо да се тревожиш дали са уцелили размера ти.

- Съжалявам. Не трябва... - Джейн стисна устни, но въпреки това изпод очилата й се търкулна още една сълза.

- Няма нищо. Ти седни, а аз ще направя малко кафе.

Побутна я към един от столовете, а после отнесе пластмасовата кутия до кухненския плот, където имаше кафемашина. Понечи да попита къде държи филтрите, но съседката й бе сбърчила чело и като че ли се мъчеше да диша дълбоко, така че гостенката претършува няколко шкафчета и когато откри онова, което търсеше, се зае да свари кафе.

- Е, на колко ставаш?

- Трийсет и четири.

Това наистина изненада Джоди. Тя никога не би помислила, че професорката може да е минала трийсетте.

- Още по-кофти.

- Извинявай, че се държа така. - Тя попи носа си с една кърпичка. - Обикновено не съм толкова емоционална.

Две сълзи не олицетворяваха представата на Джоди за емоционален изблик, но за строга резервирана мадама като доктор Джейн те сигурно бяха равнозначни на истеричен пристъп.

- Нали ти казах, че всичко е наред. Имаш ли понички или нещо такова?

- Във фризера има пълнозърнести овесени мъфини.

Джоди направи физиономия и се върна на масата, която беше малка и кръгла, със стъклен плот, а металните столове около нея изглеждаха така, сякаш мястото им беше в градината. Настани се срещу домакинята си и попита:

- От кого са подаръците?

Джейн се опита да извика върху лицето си една от онези усмивки, които държат хората на разстояние.

- От колегите ми.

- Имаш предвид хората, с които работиш?

- Да. Сътрудниците ми в „Нюбъри“, както и един приятел от лаборатория „Прийз“.

Джоди не беше чувала за лабораторията, но „Нюбъри“ беше един от най-префърцунените колежи в Щатите и всички се хвалеха с това, че се намира именно тук, в Дюпейдж.

- А, да. Ти преподаваше нещо научно, нали така?

- Аз съм физик. Водя лекции по релативистична квантова теория на полето. Освен това имам специално финансиране от лабораторията „Прийз“, което ми позволява да проучвам топ кварки заедно с други физици.

- Леле! Сигурно си била истински гений в гимназията.

- Не прекарах много време в гимназията. Отидох в колеж, когато бях на четиринайсет.

По бузите й се търкулна нова сълза, но тя още повече изпъна рамене.

- Четиринайсет? Я стига!

- Докато навърша двайсет, вече имах докторска степен.

Нещо в нея сякаш се прекърши. Облегна лакти на масата,

сви ръце в юмруци и облегна чело върху тях. Раменете й трепереха, ала не отронваше нито звук и гледката на това, как тази толкова достолепна жена рухва, бе толкова покъртителна, че на Джоди отново й дожаля за нея.

А и бе любопитна.

- Проблеми с гаджето ли имаш?

Другата жена поклати глава, без да я вдига от ръцете си.

- Нямам гадже. Имах. Доктор Крейг Елкхарт. Бяхме заедно в продължение на шест години.

Значи професорката не беше обратна.

- Доста време.

Тя най-сетне повдигна глава и въпреки че бузите й бяха влажни, челюстта й беше здраво стисната.

- Той току-що се ожени за двайсет и две годишна операторка по въвеждане на данни, на име Памела. Когато скъса с мен, ми каза: „Съжалявам, Джейн, но вече не ме възбуждаш“.

Като се имаше предвид сдържания характер на доктор Джейн, Джоди не можеше да каже, че го вини, но въпреки това думите му си оставаха адски гадни.

- Мъжете са задници.

- Това не е най-лошото. - Джейн сплете пръсти. - Най-лошото е, че бяхме заедно в продължение на шест години, а сега изобщо не ми липсва.

- Тогава защо си толкова съсипана?

Кафето бе готово и Джоди се изправи, за да напълни чашите.

- Не става дума за Крейг. Просто... Всъщност, не е нищо, наистина. Не би трябвало да се държа така. Не знам какво ми става.

- На трийсет и четири години си, а някой ти е подарил талон за смяна на автомобилно масло. Всеки би се сдухал.

Професорката потръпна.

- Знаеш ли, че това е къщата, в която израснах? След като татко почина, възнамерявах да я продам, но все не намирах време. - Гласът й зазвуча някак далечно, сякаш бе забравила за присъствието на гостенката си. - Работех върху ултрарелати-вистични сблъсквания на тежки йони и не исках да се разсейвам с нищо. Работата винаги е била най-важното в живота ми. И докато не навърших трийсет, това ми стигаше. Но оттогава рождените дни се нижат неусетно един след друг.

- И най-сетне си разбрала, че цялата тази физика не ти дава никакви вълнения в леглото нощем, нали?