Безизходица

Как можеше да е такъв глупак. Опитваше се да се справи с всичко, но бе невъзможно, дори и да можеше да лети.

— О, да, има още нещо — добави Кари, като вдигна една бележка от кутията си за входящата поща. — На рецепцията ми казаха, че миналия петък се обадил Кърт от „Ню Йорк Харт“. Казал, че било спешно.

„Ню Йорк Харт“ бе частно финансирана организация за борба с бедността, за която Франсис Муни бе работил доста, при това само за едната чест и слава. Беше им раздавал от компетентните си юридически съвети за един мизерник от Харлем, който сега чакаше във Флорида да изпълнят присъдата му — смъртно наказание.

Франсис изтръпна. С всичко останало на главата му, напълно бе забравил за това. Спешно съобщение, свързано с молба за помилване, не можеше да означава нищо добро.

Замисли се за плановете си. За отрязъка от времето, който му е отреден. Щеше да бъде невероятно трудно, но бе длъжен да опита. Въпреки че планът му вече бе в ход, не можеше да се откаже от благотворителността.

— Зарежи всичко и анулирай останалите ми срещи до второ нареждане. Ще го направиш заради мен, нали, Кари? Трябва да отида там.

— Сигурен ли си, че трябва, Франсис? — прошепна Кари загрижено. — Нямаше те цяла седмица. Мисля, че някои от клиентите и дори младшите партньори се оплакаха от теб, господин Муни. Всъщност господин Уеймът е бесен. Мога ли да направя нещо? Не искаш ли да поговориш с някого?

Франсис се усмихна, трогнат от загрижеността на секретарката си. От седем години работеше за него и беше страхотна, толкова умна, стриктна и предана.

Но когато всичко се разкриеше, дали тя ще разбере какво се е опитвал да постигне? И въобще ще го проумее ли някой?

„Това сега не подлежи на обсъждане“, реши той и се стегна. Нямаше значение какво хората ще си мислят лично за него. Не той бе най-важният. Всичко това не се свеждаше само до неговата личност.

Лепна една целувка на челото й.

— Толкова е мило, че си мислиш за мен, Кари, но независимо дали ще ми повярваш или не, никога през живота си не съм се чувствал по-добре — заяви той, докато се отправяше обратно към асансьорите.

39.

От прозореца на отдела за вътрешна сигурност в Колумбийския университет се откриваше пряка гледка към празната инвалидна количка. Застанал до прозореца, Хесе Асеведо — шефът на охраната на кампуса — явно не можеше да направи нищо друго, освен тъжно да поклаща глава.

— Това непременно ще излезе на първа страница на „Ню Йорк Поуст“ — изпъшка той. — Искам да кажа, че това ми е работата, нали? Да бъде похитен един безпомощен студент, прикован към инвалидната си количка? О, съжалявам, сгреших. Трябваше да кажа: безпомощният син на един от най-влиятелните мъже в целия свят. И моята дъщеря учи тук. Но след като аз не мога да направя нищо, какво остава за останалия персонал? Какво да сторя, по дяволите?

Домъчня ми за него. Много добре знаех колко жестоко ще го обвиняват. Но нямах време за симпатии.

— Разкажи ни пак за тези тунели — напомних му аз.

— Извинявай, мамка му — стресна се мъжът и се върна при бюрото си. Телефонът му звънна, той вдигна слушалката и само след броени секунди отново я затръшна върху вилката. А когато пак позвъни, шефът на охраната направо изтръгна кабела. — Тунелите… — продължи след тежка въздишка той. — Добре. Тези тунели свързват някои от сградите в кампуса. Има тунели от „Луисън“ — сградата, до която намерихме празната инвалидна количка — до „Хевмейър“, Математическия факултет и театъра „Милър“. Има и още един, по-стар, който на практика преминава под Бродуей до една от сградите на колежа „Барнард“ от другата страна на Бродуей.

— Да, знам я — потвърдих аз. — Името й е „Рийд Хол“.

Вече бяхме намерили вратата в сутерена на тази сграда да зее широко отворена. Джон Клиъри и неговият екип сега проверяваха там всеки квадратен сантиметър и събираха веществените доказателства в найлонови торбички. Вземаха и проби за ДНК. Убиецът вероятно бе проникнал оттам и пак оттам бе извел момчето.

— Кой друг е наясно с тези тунели? — попита Емили.

— Студентите, хората от поддръжката, служителите от факултета — обясни той. — Ние блокирахме някои от тези тунели, но младежите още ги използват понякога за по-бързо преминаване между сградите. Както при хотелите, всеки кампус си има легенди за призраци. Загадъчни фигури от подземията са част от тукашните градски легенди.

Замислих се за похитителя. Говореше като образован човек. Много вероятно беше да е следвал в някой от университетите в Бръшляновата лига.

— Още един въпрос — казах аз. — Някой от преподавателите да е слизал в тунелите?

— Не зная — отвърна Асеведо. — Но ще проверя и ще ви уведомя. Или поне ще оставя бележка на моя заместник.

— Наистина започвам да го уважавам този откачалник — призна ми Емили, докато слизахме по стъпалата. — Никога не се бях сблъсквала с толкова хитър престъпник. Направо си заслужи златен медал за отвличане…