Безизходица

От кабините на кърмата най-после се появи една фигура — бос мъж в хавайска риза и панталони в цвят каки, жилест и силно загорял. Той се запъти право към нас, стиснахме си ръцете и се представихме. Забелязах, че на циферблата на масивния му златен часовник вместо с номера, часовете бяха изобразени с морски флагове. Направи ми впечатление още една незначителна подробност: ластикът на долнището на пижамата му се подаваше над колана на панталоните му. Не залиташе, нито вонеше на алкохол, но не се съмнявах, че разстроеният баща бе пил.

— Благодаря ви много, че дойдохте — заговори той с неочаквано гърлено шотландско наречие. С тази олисяла глава и мустаци действително приличаше малко на Шон Конъри. — Научихте ли нещо?

— Засега не е много, сър — отвърна Емили. — Не мога да си представя какво преживявате.

Той се втренчи за миг в нея и по лицето му се изписа озлобление.

— Може би тъкмо липсата на въображение е причината за смъртта на първите две жертви, агент Паркър — изрече той подигравателно. — Просто преди няколко седмици купих „Ню Йорк Мирър“. Такива неща се разчуват.

„Брей! — казах си. — Изглежда като Джеймс Бонд, но се държи като хунския вожд Атила. И пие доста.“ Разбирах, че Гордън Хейстингс беше силно наранен, но грубото му и злобно държане бе неуместно и с нищо непредизвикано.

— Характерно за мъжа, отвлякъл Джейкъб Дънинг и Челси Скинър, е, че се свързва със семейството на жертвата — отбелязах, като се постарах да застана между Емили и Хейстингс. — Не знаем дали този или тези, които навярно са отвлекли сина ви, са същите, но засега допускаме, че е така. С ваше позволение, бихме искали да поставим подслушвателни устройства в телефоните ви.

— Предполагам… — запъна се Хейстингс.

— Благодаря ви, сър — продължи Емили с усмивка. — Нали не познавате нито семейство Дънинг, нито семейство Скинър?

— Разбира се, че не — отрече Хейстингс и пак се вторачи в нея. — Що за въпрос е това? Да не си въобразявате, че сме част от някаква сбирщина милиардери? Няма ли в полицията професионалисти, които да разследват едно отвличане?

— Има, сър — увери го Емили с още по-широка, още по-топла усмивка. — И в момента говорите с тях. Благодаря ви още веднъж за съдействието.

— Доста добре се справи с този тъпанар, Паркър — отбелязах аз, след като милионерът излезе.

— Научих се от най-добрия, Майк — усмихна ми се Емили.

43.

Като излязохме навън, с Емили се посъветвахме с нашия екип, а след това бяхме доста заети с пренасянето на специалното оборудване за проследяване на телефонните разговори от микробусите на ФБР и нюйоркската полиция, паркирани на пристана. Освен да записват разговорите, техниците щяха да ги минат през софтуер за анализ на гласа, нещо като високоусъвършенстван детектор на лъжата и индикатор за емоциите. Този път свързахме и моя мобилен телефон към апаратурата.

Тъкмо бяхме привършили с настройките, когато нещо прозвуча от един от компютрите в ъгъла на луксозния салон на яхтата.

— Имате поща — произнесе неуместно весел глас.

— Не знаех, че още съществува гласово напомняне — споделих със секретарката на Хейстингс.

— Всъщност вече не се използва, но господин Хейстингс настоя да го има. Намира го за носталгично — обясни ни тя. От интонацията й се подразбираше, че това е една от многото налудничави приумици на императора.

Втурнахме се към компютъра. Секретарката бързо отвори страницата за входящата поща.

От: danhastings@AOL.com

Относно: Дали да живея, или да умра

Секретарката прехапа устни, като отвори имейла.

Хейстингс, ако искаш да видиш сина си жив, трябва да приготвиш пет милиона долара в банкноти по сто долара. Имаш на разположение три часа.

Колкото по-бързо приключим, толкова по-скоро ще си върнеш алчния си, покварен син.

Не мисля, че е необходимо да ти напомням на какво съм способен.

— Какво е това? — възкликна Хейстингс, като изскочи от каютата си. От бързане си блъсна крака в пейката, преди да се вторачи в екрана. Всички скочиха, когато той простена сърцераздирателно. — Ох, Дани! Ох, синко! — изохка Хейстингс. Посегна към монитора и удари лампата на бюрото. За щастие не успя да я счупи. Тръшна се тежко върху ориенталския килим.

Останахме като неми свидетели, докато капитан Макнайт го вдигаше от пода. Изглежда, и преди го бе правил. Заговори му утешително, докато го отвеждаше към кърмата на яхтата.

Щом препрочетох последното изречение от имейла, в мозъка ми се изредиха запечатаните покъртителни сцени с Джейкъб Дънинг и Челси Скинър.

Не мисля, че е необходимо да ти напомням на какво съм способен.

Не, не беше. За това бе напълно прав.

44.