Беззвездната корона

Болезненият вик, който го последва, отекна по тъмния тунел към него. Той се вслуша в това предупреждение. То означаваше, че наближава същинската мина. Провери отново крадените си дрехи и дръпна качулката на плаща още по-ниско над лицето си.

„Най-после…“

Вървеше подир другите вече близо две камбани. Можеше да се обзаложи, че наближава време за вечеря. Тя обикновено се състоеше от гранясала овесена каша, корички хляб и може би резенче твърдо сирене или понякога пъпешова кора, останала от храненето на воловете. Въпреки това празният му стомах изкъркори недоволно при мисълта, че ще я пропусне.

— Шът — прошепна той. — Ще те нахраня по-късно.

Извънредно внимателно скъси фитила на лампата и намали пламъка до мъждукане. Сенките се свиха по-плътно около него. Знаеше, че трябва да побърза.

Ако наистина наближаваше време за вечеря, това значеше, че стотиците надзиратели ще приберат подопечните си в килиите, а после ще се отправят нагоре, като оставят само неколцина души да пазят мините.

Райф възнамеряваше да излезе с тях.

Продължи по дирята, която заобикаляше оживената централна част на мината. Явно Изповедникът не искаше да го видят, камо ли да привлича внимание към загадката, извадена от медното яйце.

Засега това устройваше и Райф.

Грохотът и стърженето на мината се усилваха все повече. Скоро от всички страни заехтяха чукове, несъгласувани и без ритъм, прекъсвани от лаене на заповеди и груб смях. Всичко това се смесваше с какофония от скърцащи колела по железни релси и остри изсвирвания от множеството шахти, където кофи с варовик се изтегляха нагоре и се спускаха празни.

Райф дотолкова бе свикнал с тези звуци, че вече почти не ги чуваше, също като туптенето на собственото си сърце. Но не и сега. Ушите му се напрягаха да уловят всяка нотка от този мрачен хор на страдания и неволи, търсеха някакъв признак, че е бил разкрит, и се опитваха да се ориентират за местоположението му.

Бе доста сигурен, че знае къде се намира. Носът му долавяше мириса на горяща сяра от огъня на топилните пещи горе — той се усещаше само в близост до главната шахта.

„Трябва да съм близо.“

Стисна зъби. Можеше да открият трупа на Мъскин всеки момент. Когато това станеше, в мината щяха да заехтят гонгове и всяка шахта щеше да бъде запечатана или вардена. После щяха да пуснат по следите съскащите тилазаври, които да проследят с издути ноздри миризмата на кръв и да настигнат плячката си.

„Тоест мен.“

Опипа плаща си. Кръвта бе почти изсъхнала и едва личеше върху синия плат. Но това нямаше да заблуди острия нос на тилазавър. Знаеше това много добре и не смееше да чака повече.

„Сега или никога.“

Стисна юмрук и се отклони от дирята. Тръгна по следващия тунел, който се насочваше към сърцето на мината. Щом зави зад ъгъла, все още съсредоточен върху крадения си плащ, налетя право на двама едри надзиратели, идещи срещу него.

Стреснат, залитна назад — само за да бъде хванат за рамото и един белязан юмрук да стисне плаща му. Райф бе сигурен, че хитростта му е разкрита. Въпреки това задържа главата си наведена.

— Идваш с нас — каза надзирателят и мина покрай Райф, като го повлече със себе си.

Той не смееше да се съпротивлява, но направи каквото можеше.

— Аз… тъкмо оставих затворниците и се качвах нагоре.

— Това може да почака — каза вторият. — Работата не е свършена още.

И го пусна. Райф последва двамата, но изостана на няколко крачки. Скоро се озоваха в същия тунел, който бе напуснал преди малко.

„Май ми е писано да вървя по този път.“

Надзирателите си мърмореха нещо, явно не по-доволни от Райф от тази допълнителна работа.

— Как мислиш, Храл, за какво е цялата тази гюрултия?

Свиване на рамене.

— По-добре да не любопитстваме много, Берил.

На Райф му се искаше той самият да се бе вслушал в тази мъдрост по-рано.

— Говори се, че наоколо обикаляли Изповедници… — почна Берил.

Другият се намръщи.

— А бе какво ти казах аз току-що?

Двамата, изглежда, бяха братя — еднакво чернокоси, с дебели носове, месести устни и тесни очи от годините мижене към неизменния слънчев блясък, отразяващ се от пясъка и камъните. Само белезите, нашарили лицата им, бяха различни.

Майката на Райф беше от оттатък морето, от планинските гори на Облачен предел. Той имаше само смътни спомени за нея. Тя бе стройна, с огнена коса и бледа кожа. Изобщо не приличаше на хората от тукашните места с техния мургав тен и набито телосложение. Благодарение на това кръвосмешение Райф бе излязъл малко по-висок и по-слаб от повечето. Косата му бе червеникавокестенява, чертите му не толкова груби.

И най-хубавото от всичко, бе наследил природната ловкост и бързина на майка си. Ето защо го приеха с такава готовност в гилдията още в ранна възраст. „Хлъзгав като добре намаслена змиорка“, така го беше описала веднъж Лира, като имаше предвид едновременно и тялото, и уменията му.

— Тихо сега — предупреди Храл, смушка брат си и посочи напред.

Двете им едри туловища препречваха гледката на Райф. Той чу от тунела да долитат гласове. Позна ниския глас на Изповедника и страхливото покорство на управителя на мината.

Трепна вътрешно.