Беззвездната корона

„Не мога да се отърва от тези проклетници.“

Управителят извика към тях:

— Ей, вие двамата, отведете тази паплач в тайната килия горе и ме чакайте там.

Дрънчене на вериги оповести присъствието на обречените миньори. Райф си спомни думите, прошепнати от Изповедника, и как управителят бе сложил ръка на камата си. Прииска му се да извика предупредително, но какво щеше да постигне с това?

„Само ще убият и мен.“

Храл и Берил изсумтяха, че са разбрали. Забързаха напред, оставяйки Райф на открито под вниманието на управителя и Изповедника. Той държеше лицето си наведено, което не бе нещо необичайно в рядкото присъствие на такъв свят човек, достигнал ранга на великрист както в алхимията, така и в религиозните ордени.

Даже двамата братя минаха бързо покрай него, без да го погледнат.

Управителят се обърна към Райф и заповяда:

— А ти ми помогни с това.

Изповедникът стоеше приведен над бронзовата статуя, положена върху една количка. Бе поднесъл ръце над златистата фигура, без да я докосва, сякаш топлеше дланите си на огън.

Накрая се изправи и се обърна достатъчно, за да разкрие черната татуировка през очите си.

— Последвайте ме — заповяда той и тръгна към един страничен проход. — И бъдете нащрек, управител Кийл.

Кийл махна на Райф да дойде при него.

— Домъкни си задника тук.

Понеже не можеше да откаже, Райф се приближи забързано. Количката имаше дръжки отпред и отзад. Кийл хвана задната. Без да му казват, Райф се промуши покрай количката, за да стигне до другата.

Двамата заедно поеха по тунела, като Райф дърпаше, а Кийл буташе.

След известно време, докато търкаляха количката след Изповедника, Райф откри, че погледът му все се стрелка към бронзовата фигура. Изучи неопетнената ѝ повърхност, лишена от всякакво потъмняване. Беше смаян от извивките и гладката ѝ гъвкавост. Все се връщаше към лицето ѝ. Помнеше безметежното изражение, запечатано върху него, само че от този ъгъл то изглеждаше малко по-малко спокойно. На идеалното чело нямаше нито бръчка, но сякаш бе на косъм да се смръщи угрижено. А пълните устни като че ли бяха присвити и изтънели. Той килваше глава ту насам, ту натам, взирайки се с присвити очи в тези клепачи. Спомняше си как му се бе сторило, че те започват да се отварят, но сега те явно бяха затворени, даже слепени, без никаква пролука между тях.

Забеляза някои по-дребни подробности. Фини жички от по-тъмен бронз, които изобразяваха деликатни мигли. Даже косата ѝ — която бе мислил за цяла плитка — се състоеше от сложно сплетени бронзови нишки.

Не виждаше никакъв смисъл в това.

„Защо е трябвало да навлизат в такива подробности?“

Количката друсна върху една неравност на пода, изтръгвайки го от унеса.

— Я внимавай! — предупреди го Кийл. — Ще ти съдера кожата, ако пострада нещо.

Райф промърмори някакво извинение и се съсредоточи върху пътя зад облечения в роба Изповедник. Гледаше да насочва количката по колкото се може по-равен терен. Едва сега осъзна, че пак се е изгубил. Изповедникът ги водеше през лабиринт от все по-стесняващи се тунели. Това бе част от мините, която Райф дори не знаеше, че съществува.

Стените бяха преминали от варовик към тъмен лъскав камък. По тях нямаше следи от брадви или длета. Тунелът изглеждаше не толкова изкопан, колкото разтопен.

„Къде сме?“

Рискува да хвърли един поглед към Кийл. Даже управителят изглеждаше притеснен, погледът му шареше неспокойно по тунела, сякаш и той никога не бе идвал тук.

Накрая Изповедникът ги доведе до място, където тунелът свършваше с бронзова врата. В нея бяха вградени черни диаманти, които образуваха свита усойница с корона от тръни. Всички знаеха този скверен символ: рогатата змия, знакът на тъмния бог Дрейк.

Райф огледа по-внимателно Изповедника, докато той дърпаше тежката врата. Макар че Изповедниците бяха отшелническа каста, се говореше, че в ордена им имало клика, наречена ифлелени, които изучавали забранените изкуства, древни магии и заклинания от най-мрачен вид, и още по-черни алхимии. Говореше се, че ифлелените почитали Дрейк и отбелязвали творенията си с рогатата змия. Шепнеше се за кървави обреди, жертвоприношения с огън и призоваване на демони.

На Райф му се искаше да побегне и да не спира. Но улови суровото мръщене на Кийл. Изражението на управителя бе лесно за разтълкуване.

„Мръднеш ли, умираш.“

Когато вратата се отвори. Изповедникът мина през нея и им махна да го последват.

— Докарайте статуята в центъра.

Райф се засуети, но Кийл бутна количката и тя се блъсна в него. Като нямаше друг избор, Райф прекара статуята през прага.

Стаята бе кръгла, с куполовиден покрив. Всички повърхности бяха полирани, образувайки огледало с хиляди фасетки, което отразяваше всичко, заслепяваше окото и объркваше взора. Беше като да влезеш в окото на волска муха.

Гледката стана още по-смущаваща, когато няколко фигури се спуснаха към тях и заобиколиха количката. Движенията им, отразени от всички страни, накараха стомаха на Райф да се разбунтува.

Извърна поглед и се съсредоточи върху количката и статуята. Но с крайчеца на окото си зърна вихър от роби и лица с черни ленти през очите.